Убий императора
- Автор: Пенчев Николай
- Серия: Старобългарски загадки #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1553-2
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Убий императора». Краткое содержание книги:
Кесарят облегна лъка на дървената ограда, протегна се и костите му изпукаха. Кой знае, можеше скоро да му се наложи пак да развърти меча.
Варда се усмихна под мустак и погледна магистър Коридон и жена му Зоя, които го аплодираха, седнали в леките си столове, тапицирани с овча кожа. Искаше да говори поверително с магистъра, но този глупак бе довел и жена си. Може би слухът, че тя е мъжа в къщата, щеше да се окаже верен.
– Прекрасен изстрел! – Коридон се надигна от мястото си и се доближи до кесаря, следван от жена си. – Ще ми се и аз да можех да стрелям толкова добре.
– В наши дни това вече не се цени – скромно възрази кесарят. – Днес е по-важно да можеш да пиеш, отколкото да въртиш меча.
– Който не знае какво е срам, заслужава не само порицание, но и наказание – цитира Цицерон магистърът. – А напоследък се нагледахме на доста такива хора.
– Начело със самия император – жлъчно добави жена му.
– Тихо! – вдигна ръка Варда и погледна слугите, които помагаха на импровизирана им следобедна закуска. – Думите ви могат да се изтълкуват като държавна измяна!
– Да не би да казвам нещо, което да не е истина?! – сопна се Зоя. – Ако имаше повече хора като мен, които да не си затварят очите пред това, което става, положението щеше да е различно!
– Не споря, че нещата наистина не вървят по най-добрия начин – съгласи се кесарят, – но Михаил е наш император и трябва да му се подчиняваме.
– Пияница! Какъв император може да е този развратник?! – лицето на Зоя почервеня от гняв. – Дай му на него да се налива по цял ден с вино и да се търкаля с някоя пачавра като сатир! Това не е император, а посмешище!
– Стига! – Варда сложи ръка на рамото на жената. – Не искам да слушам повече такива думи! Ядосана си от това, че прогони дъщеря ти и взе за жена детето на Ингерн.
Зоя само изфуча.
– Успокой се! – намеси се и Коридон и хвана съпругата си за ръката. – Разстроена си повече, отколко трябва.
– Остави ме! – издърпа ръката си Зоя. – Що за мъже сте вие?! Виждате накъде вода империята този пропаднал човек и не искате да направите нищо! Навсякъде се шири корупция, никой не спазва законите, чиновниците крадат, хората изнемогват! Дори Бог е отвърнал очи от нас! Ах, защо не съм мъж! – удари по отворената си длан с юмрук тя. – Но аз няма да оставя нещата така! Няма да оставя този вмирисан на вино похотливец да унижава публично моята Евдокия! Ако трябва, сама ще се разправя с него!
– И как точно ще стане това? – присмехулно попита кесарят.
Вместо да отговори, Зоя стана, вдигна подпрения на оградата лък, нагласи една стрела в тетивата и без да се цели, я пусна.
– Ето така! – показа попадението си в центъра на сламения кръг жената на логотета. – Едни изстрел и ще се освободим завинаги от това нищожество!
Кесарят дълго гледа забитата стрела, след което се обърна към двамата си гости:
– Виждам, че намеренията ви са сериозни. Може би наистина трябва да поговорим. Но преди това ще освободя слугите.
Климент се потеше в тежките официални дрехи от шита кожа, в които го издокара Невестулката. На раменете му беше метнат елек с бродерии в златно, червено и сребърно, тъмният му панталон го спарваше, високите ботуши го караха да се чувства като спънат. Парадният меч се удряше в краката му на всяка крачка, кръглата шапка от фина ярешка кожа го караше да се поти. Единствената му надежда бе, че скоро ще мръкне и вечерта ще донесе поне малко прохлада със себе си.
Предстоеше му посещение при императора.
– Изглеждате много добре, господарю! – не спираше да го хвали помощникът му. Не по-зле от всеки византиец, в префърцунената му роба.
"Тя поне му пази хлад" – нещастно си помисли Климент и се зарече като се върне в Плиска, да поговори сериозно с Борис по темата.
Императорът го прие във Влахернския дворец, съвсем близо до северозападния ъгъл на защитната стена. Макар и по-малка, сградата бе значително по-пищна от всичко, което писарят видя до този момент.
За Климент бе изпратен отряд войници, всички в парадни униформи, които го поведоха през широките мраморни стълби на двореца, украсени със статуи на светци, грифони, мечки, лъвове и орли и го въведоха в просторна зала, осветена от факли, поставени така, че да хвърлят отблясъци, които караха златните мозайки да потрепват като живи. Стълбите бяха пълни със стражи в дълги посребрени лорики и копия в ръце, които зорко оглеждаха всеки новодошъл. Очевидно Михаил бе чул слуховете, които се носят по негов адрес, и взимаше предпазни мерки.
Климент мина под висок свод, обсипан с блещукащи като звезди планински кристали и нарисувани от двете му страни ангели пазители, мина по дълъг коридор, по чиито стени беше показано изкушението и падението на Адам и Ева, прекоси просторна зала с под от червен мрамор и вретеновидни колони и стигна до позлатена врата, пред която на пост стояха офицери, стегната с блестящи нагръдници.