Тетрарх [bg]

Гилаелит се отнасяше към хората си добре, макар никога да не си правеше труда да се занимава с проблемите им. Сега, загледан в кратера, виждаше единствено лицето на Тиан, пребледняло под кехлибарената кожа, и очите, загледани в тавана.

Тези мисли го смущаваха. Гилаелит нямаше приятели и не искаше да има. На другите не можеше да се разчита. Те отхвърляха, отблъскваха и предаваха. Единственото му желание бе да усъвършенства знанията си до предела на възможностите си. Ако Тиан останеше тук, тези му занимания щяха да бъдат нарушени. Но как можеше да се отърве от нея, без да излага на риск кристала и конструкта?

Амплиметът, внимателно увит, тежеше като олово в джоба му. Конструктът също го потискаше. Гилаелит искаше да ги овладее, на всяка цена. Ако скрутаторите разберяха, че машината е тук, те щяха да довтасат в Нириандиол начело на армия. Същото важеше и за собственика на конструкта — тетрархът знаеше, че тази машина не принадлежи на Тиан. Този конструкт бе аахимски. Сигурно точно в този момент притежателят му го търсеше. Защо младата жена бе откраднала тази машина?

Запазвайки конструкта в тайна, тетрархът рискуваше всичко. Но той бе готов да рискува. Трябваше. Конструктът означаваше знание, уникално знание, което щеше да предостави огромно преимущество.

Тази мисъл му напомни за нещо. С бърза крачка Гилаелит се отправи към библиотеката, за да се заеме с тайната книга по геомантия, която агентите му бяха открили съвсем наскоро. Но тъй като в момента не можеше да се съсредоточи, тетрархът захвърли томчето на масата. Поемата му бе останала недовършена, но и тя не би могла да му предостави утешение. Измъчените черти на Тиан непрекъснато изникваха пред очите му.

Съществуваше лечебна процедура, която никога не му изневеряваше. В хладината на зимника на седмо ниво Гилаелит си наля огромна халба от любимото си пиво. Черната бира бе погълната неусетно. Последвалите я други две чаши също нямаха ефект.

Тиан бе откраднала амплимета и бе успяла да използва конструкта, което означаваше, че тя трябва да притежава някакъв дребен талант. Може би тя щеше да му бъде от известна полза. Разбира се, Гилаелит бе честен и щеше да й плати за услугите. Но първо трябваше да открие нещо, с което да й помогне да се придвижва.

Библиотеката му бе сред една от най-добрите в света: книгите бяха сред първите ценности, които биваха продавани при наближаването на войната до съответния град. Навсякъде из Сантенар гъмжеше от ценни ръкописи. Същински съкровища можеха да бъдат закупени за няколко златни монети. Гилаелитовите посредници непрекъснато му изпращаха нови екземпляри.

Тетрархът повика библиотекарката си и й нареди да му донесе всички документи, отнасящи се до травмите на гръбначния стълб и съответно тяхното възстановяване. Литературата по въпроса се оказа обилна. Той чете целия ден и половината нощ, преди да се оттегли за няколко часа сън. Вечерта мина да нагледа болната, която лежеше все така притихнала, после отново възобнови работата си.