Царство от Мед
- Автор: Чакраборти С. А.
- Серия: Хрониките на Девабад #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-345-5
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Царство от Мед». Краткое содержание книги:
Животът на Нахри се променя завинаги от мига, в който, без да иска, призовава Дара - страховит, мистериозен джин. Откъсната от дома си в Кайро, тя се озовава в ослепителния кралски двор на Девабад и бързо открива, че ще има нужда от всичките си мошенически инстинкти, за да оцелее в него. Нахри се оказва уловена в златна клетка, наблюдавана от царя, който управлява от трона, принадлежал някога на предците ѝ. А една нейна грешна стъпка ще обрече на гибел цялото ѝ племе.
Междувременно Али е изпратен в изгнание заради това, че се е опълчил на баща си. Преследван от наемни убийци, носещ се без посока сред златните пясъци на бащиното му племе, той трябва да разчита на плашещите способности, с които са го надарили маридите - непредвидимите водни духове. Използването на новите му сили ще доведе до разкриването на ужасна тайна, която семейството му е пазило дълбоко заровена векове наред.
С наближаването на новото столетие джиновете се събират зад внушителните месингови стени на Девабад, за да празнуват. Ала невидима заплаха се приближава от север. Сила, която ще доведе огнена буря право в сърцето на самия град...
Али се вледени.
— Не — настоя толкова пред себе си, колкото и пред нея. — Нищо не са направили.
— Лъжец — предизвика го тя тихо и при тази дума Али не можа да скрие гнева от лицето си. — О, не ти харесва да те наричат лъжец? Нима е по-лошо от някой, сключил сделка с воден демон?
— Сделка? — повтори Али невярващо. — Мислиш, че съм поискал онова, което се случи тогава?
— В замяна на помощ, за да убиеш най-големия враг на племето си? В замяна на славата най-сетне да довършиш мъжа, когото предците ти не успяха? — Презрение изпълни очите й, — Да, Убиецо на афшини, така мисля.
— И грешиш. — Знаеше, че Нахри е разстроена, но тя не бе единствената, чийто живот бе преобърнат с главата надолу онази нощ. — Маридите никога нямаше да могат да ме използват, за да убият твоя афшин, ако той не ме беше хвърлил във водата. И как ме покориха, Нахри? — Гласът му се прекърши. — Нахлуха в ума ми и ме накараха да халюцинирам смъртта на всички, които обичам, до един. — Той дръпна рязко ръкава си нагоре. Белезите му изпъкваха рязко на приглушената светлина: назъбените следи от триъгълни зъби и ивица съсипана плът, която се извиваше около китката му. — И то беше, докато правеха това. — Трепереше, обзет от спомена за ужасните видения. — Страшна сделка.
Би могъл да се закълне, че зърна искрица потрес върху лицето й, ала то трая само миг. Защото първо събарянето на земята, а после вдигането на ръкава му бяха разкрили какво виси на кръста му.
Погледът на Нахри се прикова в характерната дръжка на камата на Дараявахуш. Листата в горичката потрепериха.
— Какво правиш с това?
О, не.
— Аз… възнамерявах да ти го дам — побърза да каже Али, опитвайки се нескопосно да откачи камата от кръста си.
Нахри се хвърли напред и я изтръгна от ръцете му. Прокара пръсти по дръжката, натискайки леко халцедоните и лапис лазулите, докато очите й се пълнеха със сълзи.
Али преглътна, копнеейки да каже нещо. Каквото и да е. Само че никакви думи не можеха да изтрият онова, което беше между тях.
— Нахри…
— Махай се — каза тя на арабски, езика, който някога бе основа на тяхното приятелство, онзи, на който я бе научил как да измагьосва пламъци.
— Искаш да избегнеш война? Тогава се махни от градината ми, преди да съм забила това в сърцето ти.
10. Нахри
Али потъна между дърветата, а Нахри се отпусна на колене. Камата на Дара тежеше в ръцете й. Не, не така, спомни си го да я поправя, докато я учеше как да я хвърля. Спомни си горещите му пръсти, докоснали кожата й, дъха му, гъделичкащ ухото й, смеха му, понесен от вятъра, когато тя изруга от раздразнение.
Сълзи замъглиха очите й. Пръстите й се обвиха около дръжката, а с другата ръка, свита в юмрук, запуши устата си, мъчейки се да потисне риданието, което се надигаше в гърдите й. Али вероятно все още беше наблизо, а проклета да бе, ако му позволеше да я чуе да плаче.
Трябваше да я забия в сърцето му. Какво друго да очаква от Ализейд ал Кахтани, освен да се натрапи в едничкото й убежище в Девабад и да хвърли чувствата й в смут. Беше толкова сърдита на наглостта му, колкото и на собствената си реакция; рядко се случваше да изгуби присъствие на духа до такава степен. Често се караше с Мунтадир, с неприкрито нетърпение очакваше деня, в който Гасан щеше да лумне в пламъци върху собствената си погребална клада, ала не ридаеше пред тях като някакво тъжно малко момиченце.
Само че те не я бяха изиграли. А Али беше. Въпреки най-добрите си намерения, се беше уловила на въдицата на приятелството му. Беше й харесвало да прекарва време с някой, който притежаваше интелект и любознателност като нея, някой, който не я караше да се срамува заради невежеството си по отношение на магическия свят, нито заради човешката си кожа. Харесвала бе него, предизвикващата му умиление разпаленост, когато бъбреше за объркани икономически теории, и тихата доброта, с която се отнасяше към шафитските прислужници в палата.
Било е лъжа. Всичко в него е било лъжа. Включително и онова, което й беше наприказвал току-що за маридите. Трябва да беше лъжа.
Пое си голяма глътка въздух и отпусна стиснатата си в юмрук ръка. Камъните по дръжката на камата бяха оставили отпечатък върху дланта й. Никога не бе вярвала, че ще види отново оръжието на Дара. След неговата смърт беше попитала Гасан за камата и той бе заявил, че е заповядал да я стопят.
Беше излъгал. Дал я бе като трофей на сина си. На своя син, Убиеца на афшини.