Картата на времето [bg]

— Е? — обади се нетърпеливо Чарлс.

Уелс внимателно се освободи от прегръдката на Джейн и го изгледа с видима неприязън.

— Последвайте ме на тавана.

Образувайки нещо като погребален кортеж начело с Уелс, те се качиха по една скърцаща стълба, която сякаш всеки миг щеше да се разпадне под нозете им. Таванското помещение оползотворяваше празното пространство между покрива и втория етаж и тъй като бе ниско, със скосен покрив и претъпкано с всевъзможни вехтории, създаваше тягостно усещане за задух. В един ъгъл до служещия за отдушник прозорец, през който се сипеха последните слънчеви лъчи, стоеше някакво странно устройство; това несъмнено бе машината на времето, съдейки по обожанието, с което я съзерцаваше братовчед му — оставаше само да коленичи пред нея. Андрю също се приближи до съоръжението, за да го разгледа със смесица от любопитство и недоверие.

На пръв поглед машината, способна да срине стените, които държаха човека в плен на настоящето, приличаше на сложна шейна. Ала продълговатият дървен пиедестал, върху който бе завинтена, показваше, че тази бракма не е предназначена да се движи в пространството — това можеше да стане само с влачене, а предвид на размерите й надали щеше да помръдне лесно. Беше оградена с месингов парапет, стигащ на височина до пояса му — незначителна предпазна преграда, която трябваше да се прескочи, за да се достигне солидното кресло в центъра на машината. То приличаше донякъде на бръснарски стол с изкусно издялани дървени ръчки и бе тапицирано с малко крещящо червено кадифе. Отпред, върху две пръчки, изработени също от месинг и украсени с изящни извивки, бе поставен средно голям цилиндър, който играеше ролята на командно табло с три вградени екрана, показващи съответно дните, месеците и годините. От едно колело вдясно от цилиндъра стърчеше изящен стъклен лост. Тъй като машината явно нямаше никаква друга манивела или нещо подобно, Андрю стигна до извода, че тя се задейства единствено чрез този лост. Зад креслото имаше сложен механизъм, подобен на дестилатор; от него се подаваше ос, подпираща в центъра огромния диск, който явно бе предназначен да предпазва машината и несъмнено бе най-забележителната й част. По-голям дори от спартански щит, той бе богато украсен със загадъчни символи и по всичко личеше, че вероятно може да се върти. И най-сетне, на командното табло имаше завинтена пластинка с надпис: „Построено от Х. Дж. Уелс“.

— Значи сте и изобретател? — смаяно попита Андрю.

— Разбира се, че не, не ставайте смешен — възрази Уелс с престорено раздразнение. — Нали вече ви казах, че съм само един обикновен писател.