Черната кутия [bg]

Макар да бях изпохапана на много места, раните ми не бяха чак толкова страшни и лекарите успяха да залепят повечето, без да се налага да ме шият. Цяла година ходех на процедури в една от най-добрите клиники по пластична хирургия. Вуйчо ми пое всички разноски. Тревожеше се единствено да не се раздрънкам, което обаче нямаше как да стане, тъй като през тази година изобщо не проговорих... Явно се беше уплашил от крайностите, към които го тласкаха моите страдания, и наказанията рязко намаляха, но все пак продължи да ме товари с работа и изискваше да му се подчинявам. Кой знае защо обаче престана да ме пуска в библиотеката. Хрумвало ми е, разбира се, да избягам. Но къде, по дяволите, щях да се дяна? Humo ми се спеше по пейките, пито исках да имам нещо общо с онези ужасни социални институции. Постепенно бях започнала да се интегрирам в бандата, възлагаха ми разни дребни задачи, които ме караха да се чувствам важна. Когато навърших осемнайсет, така да се каже, бях официално приета и дори започнах да получавам процент от приходите. Сякаш за да му отмъстя, преспах и със седмината му най-близки помощници, но вуйчо ми се правеше, че не дава пет пари. А може би го възприемаше като жест на помирение, своеобразна форма на team building... Да си мисли каквото ще! Но истината е, че досега избягвах да имам връзки с мъже извън бандата. И то не защото се срамувам от белезите си, а защото направо ми призлява при мисълта, че ще тръгнат да ме разпитват от какво са ми...

(Даян протегна ръка и докосна лицето ми.)

На теб обаче мога да кажа всичко, Енгъс. Почувствах го още в мига, когато те зърнах!