Хари Потър и Орденът на феникса
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Егмонт България“
- ISBN: 954-446-761-0
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и Орденът на феникса». Краткое содержание книги:
Действието в «Хари Потър и Орденът на феникса» започва в една задушна лятна привечер. Тя ще бъде прорязана от цял низ събития, които ще срутят стената, разделяща вълшебния свят от този на мъгълите. Всичко около Хари се завърта шеметно… Сблъсък с чудовищни създания, който води до ужасяващи последствия. Нашествие от сови, носещи загадъчни послания. Мистериозен спасителен отряд и пожълтял пергамент, изписан със ситен почерк. Вихрен полет към щаба на Ордена на феникса и стремглаво спускане сред потайностите на Министерството на магията. Завръщането на Хари в «Хогуортс» за началото на петата му учебна година е предшествано от неочаквани преживелици и е белязано от страховити събития. И това е само началото! Защото на Хари му предстои да разкрие неподозирани тайни, да се срещне лице в лице с Вие-знаете-кого и неговите смъртожадни, да загуби скъп, любим човек, да узнае много за приятелството и любовта.
Малко по-нататък Драко Малфой и неколцина от малобройната му банда, сред които Краб, Гойл и Панси Паркинсън, изблъскаха групичка наплашени второкурсници, за да се качат сами във файтон. След миг от навалицата изскочи и Хърмаяни, като едва си поемаше дъх.
— Малфой тероризираше един от първокурсниците. Ще се оплача от него, няма да му се размине току-така, носи значка на префект от някакви си три минути и вече тормози всички… къде е Крукшанкс?
— У Джини — отговори Хари. — Ето я и нея.
Джини се бе отскубнала от множеството и носеше наежения Крукшанкс.
— Благодаря — рече Хърмаяни и си взе котарака. — Хайде да се качваме заедно, че файтоните ще се напълнят…
— Още не съм си прибрал Пиги! — завайка се Рон, ала Хърмаяни вече се бе втурнала към най-близкия свободен файтон.
Хари остана с Рон.
— Какви са тия същества, как мислиш? — попита го и кимна към страховитите коне, докато другите ученици тичаха покрай тях.
— Какви същества?
— Как какви, конете…
Отнейде изникна Луна, понесла в ръце кафеза на Пигуиджън, който, както винаги, писукаше превъзбудено.
— Заповядай — каза тя. — Много е сладичък, нали?
— Е… да… бива си го… — смотолеви Рон. — Хайде да се качваме… Какво ми обясняваше, Хари?
— Питах те какви са тия странни коне — повтори той, след като тримата с Рон и Луна се запътиха към файтона, където Хърмаяни и Джини вече се бяха разположили.
— Какви коне?
— Тия, които са впрегнати във файтоните — поясни нетърпеливо Хари.
Бяха стигнали на не повече от метър до най-близкия жребец, който се беше втренчил в тях с празните си белезникави очи. Рон обаче изгледа неразбиращо приятеля си.
— За какви коне ми говориш?
— Не виждаш ли?
Хари сграбчи Рон за ръката и го завъртя с лице съм крилатия кон. Момчето се огледа и пак се обърна към Хари.
— Какво очакваш да видя?
— Там, пред файтона! Впрегнат е в него! Ще ти извади очите…
Рон обаче продължи да гледа все така недоумяващо и на Хари му хрумна странна мисъл.
— Не… не ги ли виждаш?
— Да виждам какво?
— Не виждаш ли какво тегли файтоните?
Сега вече Рон се разтревожи.
— Добре ли си, Хари?
— Аз… да, добре съм…
Хари беше съвсем объркан. Конят бе точно пред тях: проблясваше на мъждивата светлина, процеждаща се през прозорците на гарата отзад, от ноздрите му в леденостудения вечерен въздух се виеше пара. Но явно Рон, освен ако не си правеше шега — доста недодялана при това, — изобщо не го виждаше.
— Е, ще се качваме ли? — попита колебливо червенокосото момче и погледна разтревожено Хари.
— Да, да, хайде да се качваме — рече той.
— Не се притеснявай — долетя до него замечтан глас, след като Рон изчезна вътре в тъмния файтон. — Нищо ти няма, не полудяваш. И аз ги виждам.
— Така ли? — възкликна развълнуван Хари и се извърна към Луна.
В големите й сребристи очи видя отражението на конете с прилепови криле.
— О, да! — потвърди момичето. — Видях ги още първия път. Винаги са теглели файтоните. Не се притеснявай. Ти си точно толкова нормален, колкото съм и аз.
Тя се усмихна лекичко и се качи подир Рон във файтона, където миришеше на застояло. Хари я последва, все така озадачен.
Глава единайсета
Новата песен на Разпределителната шапка
На Хари не му се искаше да споделя с другите, че с Луна имат еднакви видения — ако това изобщо бяха видения, — ето защо, щом се качи във файтона и захлопна зад себе си вратата, не отвори дума за конете. Въпреки това обаче не можеше да откъсне очи от очертанията им зад прозореца.
— Всички ли видяхте Гръбли-Планк? — попита Джини. — Какво търси пак тук? Хагрид едва ли е напуснал, нали?
— Щях да се радвам, ако беше напуснал — подметна Луна. — Не става за учител.
— Как така да не става! — викнаха в хор Хари, Рон и Джини.
Хари изгледа многозначително Хърмаяни. Тя се прокашля и побърза да заяви:
— Ами… преподава много добре.
— Пък ние в «Рейвънклоу» сме на мнение, че той е голям майтап — рече невъзмутимо Луна.
— Значи имате шантаво чувство за хумор — сопна се Рон точно когато колелата под тях изскърцаха и се завъртяха.
Луна ни най-малко не се стресна от грубостта на Рон — точно обратното, втренчи се в него така, сякаш гледа интересно телевизионно предаване.
Като се поклащаха и потракваха, файтоните се понесоха на дълга върволица по пътя. Щом минаха през портата на училищния парк с високите каменни стълбове, увенчани с крилати глигани от двете страни, Хари се наведе напред и се помъчи да види дали в къщурката на Хагрид край Забранената гора свети, ала паркът тънеше в непрогледен мрак. В замъка «Хогуортс» обаче, който се извисяваше над тях като черна грамада с множество кули, тук-там проблясваха ярко осветени прозорци.