Русия на Путин
- Автор: Политковская Анна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Русия на Путин». Краткое содержание книги:
Разгромяващ поглед към политическия облик на руския държавен глава.
Спечелилата международно признание за смелите си репортажи, особено за чеченските войни, Анна Политковская обръща стоманения си поглед към човека, който до много скоро беше любимец на западните медии. Бившият шпионин от КГБ Владимир Путин е избран за президент на Русия през 2000 г. Още с излизането му на публичната арена той се представя за открит, просветен лидер, който горещо желае разбирателство със Запада. За разлика от много европейски и американски журналисти и политици Анна Политковская никога не е вярвала на медийния образ на Путин. С преимуществата на погледа от сърцето на Русия тя развенчава както човека Путин, така и търговската марка, в която се е превърнал. Твърди, че е жаден за власт продукт на миналото си и не може да се въздържи да потъпква гражданските права и свободи при всеки удобен случай. Според Политковская не такъв лидер искат повечето от днешните руснаци. За да докаже хипотезата си, тя описва желязната хватка на Путин от позицията на отделния човек, чието положение зависи от този уникален вид тирания. Мафиотски сделки, въоръжени грабителски скандали в провинцията, потресаващата корупция в армията и съдебната система, сривът сред интелигенцията, трагичните грешки по време на акцията „Нордд-Ост“ — това са темите, които Политковская подлага на безпощаден, но неизменно дълбоко човечен анализ.
За да заглуши чувството на безнадеждност от случващото се пред очите му, Дикий решил да продължи да учи в Генерал-щабната академия. Иска да напише дисертация за състоянието на руската национална сигурност в края на XX и началото на XXI век. Надява се когато я завърши, да може да даде академичен отговор на въпроса, който го тревожи: кой има интерес да подкопава руската национална сигурност?
Сегашните му заключения не говорят никак ласкателно за Москва, но капитанът не е враждебно настроен, нито обиден от това, което се случва. Смята, че от столицата се държат отвратително, но нищо не може да се направи. Освен да се търпи, защото военнослужещите са по-силни и интелигентни от началниците си.
Заради работата животът на Дикий не му принадлежи. Не може да прави нормални неща, като другите хора. Тъй като всеки миг може да се наложи да отиде до подводницата си за 25 минути, не може да замине никъде. Трябва винаги да е на разположение и да има връзка с него. Не може просто да отиде да бере боровинки и гъби в планината или на излет с приятели. Трябва да живее с поста, който е приел, и не може да го предаде на някой друг. Трябва да е близо до офицерите си, за да е сигурен, че няма да се деморализират в тези трудни времена. Трябва да намери време да надникне и в казармите и да нагледа бащински войниците. Той е един доста зает човек.
Много офицери, които живеят като просяци също като капитан Дикий, поне могат да изкарат малко пари някъде другаде след работно време, за да нахранят семейството си и да си позволят дрехи и дори униформа (всъщност за повечето офицери това е задължително). Капитан Дикий няма нито времето, нито възможността да го направи. В малкото свободно време след работа той задължително трябва да си почине, да се наспи и да си възвърне равновесието. Защото когато се качи в подводницата, трябва да е напълно спокоен. Това е изискване на работата му. Последствията от неговата нервност могат да бъдат катастрофални.
— На работа трябва да съм толкова спокоен и уравновесен — обяснява Дикий, — сякаш току-що съм се върнал от отпуск, нямам никакви проблеми и не трябва да се тревожа как ще нахраня жена ми и дъщеря ми утре.
— Казваш, че трябва. Според мен гледаш на положението от неправилния ъгъл. Ти служиш на държавата и тя носи отговорността да ти създаде подходящите условия да си спокоен на работа.
Дикий се усмихва малко покровителствено и аз не съм сигурна към кого е отправена усмивката на този странен, корав и специален човек — дали към мен, задето задавам такива въпроси, или към държавата, която пренебрегва най-добрите си воини. Оказва се, че е към мен.
— В момента държавата не може да го направи — казва накрая капитанът. — Не може и това е. Какъв е смисълът да искаме нещо, което няма как да ни се даде? Аз съм реалист, не се паля лесно. Всички сантиментални и раздразнителни хора отдавна си тръгнаха оттук. Уволниха се от флота.
— Все още не мога да разбера защо и ти не си подал рапорт за уволнение. Ти си ядрен специалист, имаш гражданска специалност инженерство. Сигурна съм, че можеш да си намериш прилична работа.
— Не мога да напусна, защото не мога да изоставя подводницата си. Аз съм командир, а не срочнослужещ. Няма кой да ме замести. Ако си тръгна, ще се чувствам като предател.
— Предател спрямо кого? Държавата със сигурност те е предала първа.
— С времето държавата ще се осъзнае. Засега трябва само да сме търпеливи и да запазим ядрения флот. Ето това правя аз. Дори Министерството на отбраната да поведе предателска политика, мой дълг е да служа на Русия. Аз защитавам народа на родината си, не държавната бюрокрация.
Ето ви образа на един руски подводничар в днешно време. Заточен в най-далечната точка на страната, верен на военната си клетва, готов всекидневно да покрие амбразурата с тялото, ако няма с какво друго.
За да изпълни дълга си в условията на тоталната мизерия, сполетяла армията, от командира се изисква пълно отдаване. Всеки ден излиза в 7.20 сутринта и се връща в 10.40 вечерта. Прекарва на борда на подводницата по десет часа в денонощие, а понякога и повече. Няма друг начин. Флотът се разпада пред очите си, техниката не се поддържа както трябва, всеки момент са възможни инциденти, включително и истински катастрофи. Само знамето се вдига както винаги. Ритуалът се извършва всяка сутрин в 8 часа, независимо дали навън бушува ураган, снежна буря, има нещастен случай или сменят правителството.
Дикий отива пеша от дома си до мястото, където е закотвена подводницата „Вилючинск“. Отнема му точно 40 минути. Ходи пеша не защото движението е здравословно, а защото няма пари за собствена кола, а флотът не му осигурява друг транспорт. Всъщност няма друг избор. Втора флотилия, към която принадлежи „Вилючинск“, страда от жестока криза за горива, както и цялата Камчатка. До кея не ходят никакви коли и автобуси. Флотът няма достатъчно бензин. В страна, която продава петрол навън, няма бензин! Но това е най-малкото. Ами ако им свърши хлябът? Гарнизонът е непрекъснато в дълг към местния хлебозавод, който зарежда корабите.