Колелото на мрака
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колелото на мрака». Краткое содержание книги:
Полумъртъв алпинист, по чудо оцелял след невъзможен преход през най-страшните хималайски зъбери, намира спасение в манастира. И скоро след това изчезва. А заедно с него изчезва и тайнствената реликва. Агентът от ФБР Алойзиъс Пендъргаст открива беглеца, но късно — някой го е изпреварил и алпинистът е жестоко и яростно убит. Реликвата липсва.
Луксозен презокеански кораб прави първия си круиз в Северния Атлантик. Но вместо безкраен празник, на потъналите в блясък, разкош и грях палуби се развихря психеделична игра с живота на четири хиляди души, а самият Пендъргаст се изправя пред най-страшното битка със злото, скрито в самия него. Ще бъде ли смазан от Колелото на Мрака?
„Преведи ме през всички страдания — казва древната молитва. — Само по тази пътека мога да превърна злото в добро.“
— Казвате, че правите всичко, което можете, но защо тогава корабът не направи завой? Ние не виждаме абсолютно никаква възможност, освен да се насочим обратно към пристанището, колкото е възможно по-бързо.
При тези думи капитан Мейсън погледна разтревожено.
— Най-близкото пристанище е Сейнт Джонс, Нюфаундленд, така че ако се отклоним, ще отидем точно там. Но ние няма да се отклоняваме. Продължаваме за Ню Йорк.
Брус беше поразен.
— Защо?
— Заповед на комодор Кътър. Той има свои… добре обмислени причини.
— Които са?
— Точно сега заобикаляме от североизток периферията на Голямата плитчина. Отклоняването към Сейнт Джонс ще ни отведе точно в сърцето й. Второ, отклоняването към Сейнт Джонс ще ни принуди да минем право през Лабрадорското течение по време на юлския сезон на айсбергите, което макар и да не е опасно, ще ни принуди да намалим скоростта си. И най-накрая, отклоняването ще ни спести само един ден. Комодорът смята, че влизането на док в Ню Йорк сити би било по-уместно, предвид… ами, предвид законовите средства, от които може да се нуждаем.
— На борда има маниак — каза Емили Далбърг. — Може да бъде убит и друг човек през този ваш „само един ден“.
— Въпреки всичко, такива са заповедите на капитана.
Брус се изправи.
— В такъв случай настояваме да говорим директно с него.
Капитан Мейсън също стана, за миг маската й на служебно лице се смъкна и Брус зърна измъчено, уморено и нещастно лице.
— Комодорът не може да бъде безпокоен в момента. Много съжалявам.
Брус отново я погледна.
— Ние също съжаляваме. Може да сте сигурна, че отказът на комодора да ни приеме няма да остане без последствия. Сега и след това. Не сме хора, с които можете да се шегувате.
Мейсън протегна ръка.
— Не съм бездушна към мнението ви, господин Брус, и ще направя всичко, каквото мога, за да предам на комодора думите ви. Но става въпрос за кораб, който си има капитан, упълномощен да взема решения. Като бивш капитан сигурно ще разберете какво означава това.
Брус игнорира протегнатата й ръка.
— Забравяте нещо. Ние сме не само ваши пътници и клиенти, вие също имате вашите отговорности. Може да се направи нещо и ние сме решили да го направим. — И като даде знак на групата си да го последва, той се завъртя и излезе от помещението.
36.
Свещеник Пол Битърман излезе от асансьора, олюля се и се облегна на блестящите хромови перила. „Британия“ беше попаднала в мъртво вълнение, но това бе само едната част от проблема; Битърман се бореше с комбинацията от прекомерно количество храна, поето на вечеря, и осемте чаши превъзходно шампанско.
Продължавайки да се държи за перилата, той огледа в двете посоки елегантния коридор на Палуба 9, примига и се опита да се ориентира. Вдигна ръка към устните си, за да потисне оригването с вкус на хайвер, трюфели, крем брюле и сухо шампанско. Почеса се лениво. Нещо не изглеждаше както трябва тук.
След минута-две разбра какво е. Вместо да вземе левия асансьор, както обикновено правеше, в алкохолната мъгла, обвила съзнанието му, кой знае защо се беше качил на десния и се бе озовал на обратната страна. Е, това можеше лесно да се оправи. Като си тананикаше под нос, той бръкна в джоба си за входната карта към апартамент 961. Пусна перилата и пое малко несигурно в посоката, която му се струваше правилната, но скоро откри, че номерата на стаите се увеличават в обратната посока.
Той спря; обърна се; този път се оригна без да си дава труд да закрива устата си с ръка и пое назад. Главата му наистина беше необикновено мътна и за да я проясни, се опита да възстанови серията от събития, които го бяха довели — за пръв път през петдесет и тригодишния му живот — до състояние, което се доближаваше до отравяне.
Всичко започна по-рано същия следобед. Беше усетил, че се разболява от морска болест още след събуждането си — не беше в състояние да хапне и троха — и никое от лекарствата, купени в корабната аптека, изглежда не помогна ни най-малко. Най-накрая беше отишъл в медицинския пункт, където лекарят му предписа пластир скополамин. Слагайки го зад ухото си според инструкциите, той се върна в каютата си да подремне.
Пол Битърман не знаеше дали защото беше прекарал ужасна нощ, или се дължеше на пластира, но усети, че му се доспива. Беше се събудил в девет и петнайсет тази вечер, освободен от чувството за гадене, сухотата в устата и в момента изпитваше нечовешки глад. Беше спал по време на обичайния си час за вечеря — осем часът, — но едно кратко позвъняване му осигури резервация за последното сервиране — в десет и половина — в „Кенсингтън Гардънс“.