Огненият човек
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван П. Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият човек». Краткое содержание книги:
„Гарсия е вътре!“ — помисли си той.
И се вмъкна в карбета, като вървеше пипнешком из помещението, в което цареше пълна тъмнина.
— Гарсия! Гарсия! — извика той.
— Сеньор Алваро!
Гарсия се спусна стремително към него.
— По-тихо!… Откриха ни… Всичко е изгубено!
— А Диас? — попита с разтреперан глас Гарсия.
— Не зная… побягна… може би е убит или пленен! Чакай да си напълня пушката. Проклятие! Предчувствах, че всичко ще свърши зле!
Отвън се чуваха силните викове на изплашените диваци.
Тълпа хора със запалени клончета в ръце тичаха на всички страни, размахваха криваци и търсеха враговете из тесните пътеки между карбетите. Виждаше се, че диваците са силно разгневени, че не успяха да намерят никого. Виковете им, прераснали в рев, долитаха отдалече, но гласовете им ставаха все по-дрезгави.
„Дали Курупедо и Диас са успели да избягат?“ — мислеше си със страх и отчаяние Алваро, като се вслушваше във виковете.
Той напълни пушката си и застана пред вратата, твърдо решен скъпо да продаде живота си и да застреля първия тупи, който се осмели да прекрачи прага на колибата.
Гарсия не беше вързан, защото бразилците нямат навика да завързват пленниците, затворени в карбета. Ето защо, той застана до Алваро, въоръжен с една тояга, която беше намерил в един от ъглите на колибата, готов да помага.
Тупите навярно вече бяха забелязали, че ужасният огнен човек се е скрил в карбета на пленниците, но не се осмеляваха да се приближат и да го заловят. Вероятно славата на Карамура, владетелят на небесния огън беше достигнала до тях и те не чувстваха достатъчно смелост, за да се борят с него.
Диваците се събраха на просторната поляна и на групички разговаряха, като ръкомахаха заплашително, но не се осмеляваха да нападнат карбета, където се криеше Карамура.
— Те вече знаят, че съм тук — каза Алваро.
— И се страхуват — отговори Гарсия. — Навярно индианското момче им е разказвало, че вие сте владетелят на небесния огън и убивате с него по-бързо, отколкото те със своите стрели.
— Дали ще трае дълго този страх? — извика Алваро.
— Имате ли много патрони?
— Поне още за петнадесет изстрела.
— Достатъчно за да издържим една дълга обсада.
— А дали е достатъчно здрава тази колиба?
— Да, построена е с огромни греди.
— А възможно ли е да се покатери човек на покрива й?
— Тук, в ъгъла видях едни пръти, а там горе има отвор, през който прониква светлината.
— Ако можехме да барикадираме вратата!
— Ето там има огромни гърнета, които сигурно служат за варене на месото на пленниците. Те могат да ни послужат.
— Вземи пушката и щом видиш, че някой приближава, стреляй. Аз ще отида да намеря тези гърнета.
— Те са там, в тъмния ъгъл — каза Гарсия. — Повече от дузина са и са с грамадни размери.
Кой знае колко нещастници са сварени в тях!
Алваро се запъти към ъгъла, посочен му от Гарсия и на светлината на факлите на диваците, която проникваше през процепите на колибата, видя десетина глинени съдове, високи около метър и половина и толкова огромни, че във всеки от тях можеше да се сварят двама пленника едновременно.
— Гърнетата на човекоядците! — промълви с разтреперан глас Алваро. — Сигурно и на нас ни е съдено да завършим живота си тук и да бъдем сварени в тези съдове като пилета.
Той дотъркаля с неимоверни усилия глинените съдове един след друг до вратата и построи с тях двойна барикада, която трудно можеше да се разруши, поради огромната тежест на гърнетата. Докато той работеше, Гарсия държеше индианците в страх, като от време на време насочваше към тях пушката, мушвайки я през процепите между гърнетата.
— Сега де се опитаме да се качим на покрива — каза Алваро. — Оттам по-лесно ще можем да наблюдаваме действието на обсаждащите ни и ще ги улучваме с по-голям успех.
— Пазете се, сеньор и не стреляйте! — възрази му Гарсия. — И тупите умеят да използват вулрали!
— Ще се пазим — отговори Алваро. — Поляната е голяма, а стрелите на граватаната не могат да летят на големи разстояния, докато моята пушка стреля на петдесет метра.
Като се разтършуваха по ъглите на колибата, те намериха няколко големи и дебели върлини, на повърхността на които имаше дълбоки резки, на разстояние около 30 сантиметра една от друга.
— Може би тези върлини са бразилски стълби! — каза Алваро. — Както и да е, ние ще се възползваме от тях, за да се изкачим на покрива.
В средата на покрива на карбета имаше една кръгла дупка, през която проникваше светлина в колибата.
Алваро подпря двете върлини и без особен труд се изкачи на покрива, построен от дебели греди и покрит с дебел пласт бананови листа.