Огненият човек
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван П. Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият човек». Краткое содержание книги:
Той отскубна малко трева, доближи я до устните си и изсъска като наподобяваше кобра толкова добре, че дори и Курупедо се обърна, защото си помисли, че някъде наблизо се намира това опасно влечуго.
Малко след това иззад оградата отговори същото изсъскване. След това се чу лек шум и едната от дъските, които закриваха входа се повдигна, откривайки тесен отвор, достатъчен за един човек да се провре през него.
Курупедо, захапал граватаната си, влезе пръв, след него се провря Алваро, като държеше пушката си готова за стрелба, а последен влезе Диас.
Япи се отдели от тъмнината. Двамата с Диас бързо размениха следните реплики:
— Нищо ли не забелязаха?
— Не — отговори Япи.
— Всички спят ли?
— Да.
— А воините, които пазят карбета?
— И те спят. Дори огънят е загаснал.
— Гарсия знае ли, че сме тук?
— Успях да му кажа.
— Прекрасно. Да вървим напред.
Отляво и отдясно на вратата се издигаха огромни постройки, които хвърляха черни сенки.
Двамата бели и индианецът тръгнаха след Япи, като стъпваха на пръсти и се подпираха на стените на колибата. Алваро и Диас чувстваха, че челата им се обливат със студена пот и сърцата им замират. През стените се чуваше тихото похъркване на обитателите.
Минаха край няколко колиби и вече наближаваха поляната в центъра, където се извършваше церемонията по избиването и изпичането на пленниците, когато Япи внезапно се спря и се притисна до стената.
— Какво има? — тихо попита Диас.
— Зад ъгъла на този карбет, който е пред нас ми се стори, че видях човешка сянка — отговори той.
— Нима е възможно да са ни проследили?
— Като излязох от моя карбет всички семейства вече спяха.
— Остави ли вратата отворена?
— Да, повелителю.
Те постояха няколко минути притиснати до стената, като се вслушваха внимателно и се взираха наоколо.
— Сигурно ти се е сторило — каза Диас и се обърна към Курупедо, който продължаваше да се вслушва.
— Видя ли нещо? — го помита той.
— Не — отговори индианецът, — но Курупедо чул.
— Какво чу?
— Пясъкът изскриптя.
— Аз нищо не чух.
— Горският индианец чува и най-тихите шумове — възрази Курупедо. — Нищо не убягва от слуха му. Той чува дори змия, която пълзи по тревата.
— Какво да правим?
— Не сме дошли тук на разходка — каза Курупедо. — В граватаната си имам отровна стрела, която ще полети тихо към този тупи, който ни следи.
Той направи повелителен знак на Диас да не мърда. След това се отдели от стената и като прекоси безшумно поляната, се скри зад ъгъла на една постройка.
Изминаха няколко минути, изпълнени с мъчителна тревога и внезапно се чу остър вик, който наруши дълбоката тишина над селото.
Някакъв човек — индианец се спусна към поляната, като държеше с две ръце гърлото си. Той се олюля и се строполи на земята. От всички карбети наизскачаха воини, които викаха силно от уплаха.
— Да бягаме! — извика Диас.
Курупедо, бърз като сърна, побягна с него. Тупите ги последваха, като размахваха криваци.
— Улучих го твърде долу — успя да каже той на Диас.
Те се спуснаха към карбета, водени от Япи, но тупите се стичаха от всички страни.
— Сеньор Виана, стреляйте, защото иначе сме загубени! — извика Диас.
Единствено изстрелите можеха да спрат тълпата диваци, която беше готова да се нахвърли отгоре им.
Алваро се обърна и стреля право срещу тълпата тупи, която изпълваше поляната.
Силният блясък и гърмежът зашеметиха индианците. Те тутакси спряха и с викове се пръснаха на всички страни.
За нещастие, воините, които се бяха появили откъм оградата и чуха само гърмежа, не видяха резултата от изстрела и при бягането си, отделиха Алваро от другарите му и той се видя притиснат между редиците на бягащите.
Като схвана опасността и видя, че му е напълно невъзможно да настигне другарите си, Алваро се спусна инстинктивно към поляната, с надеждата, че ще успее да пробяга селото и да намери друг изход. Паниката и страхът, които царуваха сред редовете на тупите, както и тъмнината, благоприятстваха подобен опит. Алваро се озова на поляната, където беше карбетът на пленниците, но там за свой ужас видя, че проходът е заварден от воините, които се стичаха от противоположната страна на оградата.
За един миг му хрумна мисълта да замени пушката с тояга и да се опита да си пробие път през редовете на индианците. Но веднага разбра, че е безумие да се бори с тези хора, който си служеха толкова сръчно със страшните си криваци.
„Хванаха ме?“ — си помисли той с отчаяние.
Той се намираше до карбета на пленниците, вратата на който беше прикрита с рогозка. Стражата, която се намираше пред карбета се беше разбягала.