Нищо общо
- Автор: Уайнър Дженифър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нищо общо». Краткое содержание книги:
Тя е млада и амбициозна адвокатка, чужда на женските хитрини, чиято единствена слабост са обувките. Купища страхотни обувки, които правят краката й неустоими… ако преди това сестра й Маги не ви е отмъкнала. Ослепителната Маги все се забърква с неподходящи мъже и рядко се задържа на работа повече от един месец, но има нещо, с което малко жени могат да се похвалят. Перфектно тяло — 48 килограма, равномерно разпределени върху ръст от 166 сантиметра, добре поддържана кожа с бронзов загар, почистена, обезкосмена, хидратирана, дезодорирана… Най-изненадващо Роуз за първи път има „нещо като гадже“ — страхотния й шеф Джим. „Нещото като гадже“ е много надежден и стабилен, докато в един момент не се появява Маги и не го „гушва“ класически, в леглото на сестра си. И това е най-малката каша, която тя забърква…
Две сестри, които освен общо ДНК, обща трагедия в детството и един и същи номер обувки, нямат нищо общо, научават, че имат нужда една от друга много повече, отколкото им се струва на пръв поглед.
Шумен тропот я изтръгна от унеса. Госпожа Лефковиц се бе появила на вратата.
— Лакомнице? Тук ли си?
Ела побърза дай отвори, преди някой от съседите да я чуе. Госпожа Лефковиц се намъкна в кухнята, бръкна в огромната си розова чанта, безформена като торба, извади буркан и го сложи на плота.
— Кисели краставички — обяви тя. Ела прикри усмивката си и изпразни опаковката датски бисквити в чинийка, докато гостенката й надничаше и душеше по посока на дневната. — Още ли го няма?
— Няма го — подвикна Ела, като надникна във фурната. Така и не бе овладяла характерната за Флорида кулинария, ако изобщо съществуваше подобно понятие, и когато се налагаше да сготви за някой друг, тя се осланяше на малкия брой ястия от времето на брака й. Днес се готвеше да поднесе печена плешка говеждо, картофени палачинки, задушени картофи и сливи, козуначен хляб от пекарната и киселите краставички на госпожа Лефковиц, два вида кейк и пай. Твърде много храна, каза си тя, твърде много за трима души, твърде тежка храна за горещите нощи във Флорида, но поне докато тичаше до магазина, и после, докато се суетеше в мъничката си кухня, бе твърде заета, за да мисли колко е притеснена.
„Бих искал да се запозная с приятелите ти“ — бе казал Луис.
Нима бе възможно Ела да му признае, че тук тя всъщност няма приятели? Щеше да си помисли, че е луда, най-малкото, че й има нещо. Да не говорим колко настоятелна бе госпожа Лефковиц.
„Джентълмен на гости! — бе закудкудякала тя, когато Ела бе допуснала грешката да позволи на Луис да я закара на дежурството в «Храна на колела» и бе последвала Ела в кухнята, като тропаше по пода с бастуна си. — Хубав ли е? Има ли приличен доход? Вдовец, или разведен? Перука носи ли? Пейсмейкър? Шофира ли? Шофира ли нощем?“
„Стига де!“ — беше се засмяла Ела, като размаха ръце в знак, че се предава.
„Значи е решено“ — заяви госпожа Лефковиц с лукава усмивка, същинска пародия на Чешърския котарак.
„Какво е решено?“ — стъписа се Ела.
„Ще ме поканиш на вечеря. Добре ще ми се отрази да се поразсея. Така твърди лекарят ми. — Госпожа Лефковиц вдигна от масичката тъй наречения джобен компютър. — В пет часа добре ли е?“
Това се случи преди три дни. Ела си погледна часовника. Пет и пет.
— Закъснява! — услужливо отбеляза госпожа Лефковиц от канапето в дневната.
В този момент на вратата почука Луис.
— Здравейте, дами. — Той носеше цял наръч лалета, бутилка вино и нещо в картонена кутия, стисната под мишница. — Ухае невероятно апетитно!
— Твърде много храна приготвих — някак извинително рече Ела.
— Значи ще остане и допълнително — отвърна Луис и протегна ръце на госпожа Лефковиц, която, отбеляза Ела, си бе сложила нов пласт розово червило.
— Здравейте, здравейте! — изкудкудяка тя и се постара да го огледа подробно, докато той й помагаше да се изправи.
— Вие сигурно сте госпожа Лефковиц — каза Луис.
В кухнята Ела спря да диша с надеждата, че най-сетне ще чуе малкото име на своята позната. Натрапницата обаче кокетно се изкикоти и с помощта на Луис стигна до масата.
След вечерята, десерта и кафето, което пиха в дневната, госпожа Лефковиц въздъхна доволно и леко се оригна.
— Тролеят ми пристига — обяви тя и закуцука в тъмното навън.
Луис и Ела се усмихнаха заговорнически.
— Донесох ти нещо — каза Луис.
— О, не биваше — по навик се възпротиви Ела, наблюдавайки как Луис посяга към кутията. Сърцето й се сви на ледена топка, когато видя какво се крие вътре. Фотоалбум.
— Разказах ти за семейството си и реших, че може би ще ти е любопитно да разгледаш снимките — рече Луис и най-невъзмутимо се настани на канапето. Все едно всеки бе способен на това — да отвори албума и да погледне миналото лице в лице. Лицето на Ела бе застинало, ала тя се усмихна насила и седна до него.
Луис разтвори албума. На първите страници имаше снимки на родителите му — в сковани пози и отдавна излезли от мода дрехи, — на Луис и братята му. Тук беше и Шарла, облечена в оранжево, яркорозово или тюркоазно (тук-там и с трите цвята в невъзможно съчетание), и техният син. Имаше снимки на Луис и Шарла в къщата им в Утика, селска къща с насадени в саксии рози, ограждащи входната врата.