Мотивът

Таунзенд най-накрая постави чашката от кафето си и чинийката на помощната масичка до вътрешната стена и се приготви да се настани зад бюрото си. Червендалест и много пълен, Таунзенд — за разлика от партньора си Пол Хановър — никога не се чувстваше добре, когато се налагаше да общува с хора. Обичаше цифрите, игрите и правните загадки. Освен това беше превъзходен автор на правна литература и истинска фурия в бизнес стратегиите, което го правеше безценен партньор на Хановър, но живото общуване с хора винаги го напрягаше.

Още повече в момент като този, когато нещата не вървяха по протокол. Беше насрочил отварянето на завещанието на Хановър за един часа, а сега беше два и Катрин Хановър още не беше дошла, дори не се бе обадила. Нито пък бе отговорила на някое от обажданията му до дома й и на мобилния й телефон. Разбира се, присъствието й не беше от решаващо значение. Съпругът й беше тук като представител на семейството и това беше достатъчно, но въпреки ограничената си чувствителност към човешките емоции Таунзенд усещаше напрежение в групата — особено между Уил и майка му, — което на свой ред изнервяше самия него.

Погледна часовника си за двайсети път, прокара пръст по много стегнатата яка на ризата си и се прокашля. Преди час беше отишъл до сейфа си и бе извадил оттам Последната воля и завещанието на Пол Хановър и го бе оставил точно в средата на бюрото. Сега придърпа пакетчето към себе си:

— Е, ако всички сме съгласни…

— За бога, Боб, чакахме достатъчно дълго — обади се Тереза. — По някаква причина, която не изобщо не проумявам, Катрин е решила да не идва. Само че присъствието или отсъствието й изобщо нямат никакво значение, така че да започваме с представлението.

Мери, стиснала за ръка своя мълчалив Карлос, се обади плахо:

— Никой ли не се притеснява за нея?

Уил стрелна с поглед майка си и по-малката си сестра.

— Сигурен съм, че е свързано с училището или с децата — каза той небрежно. — Винаги е това. Знаете го. За нея те са по-важни от всичко останало.

— Но този повод е… — поде Арън.

Уил го прекъсна:

— Тя знае, че ще бъде каквото е написано. Присъствието й тук няма да промени нищо.

— Боб! — Търпението на Тереза явно се изчерпваше и тя използва най-пренебрежителния си тон. — Или отвори тази проклета папка, или аз ще я взема и ще прочета завещанието лично.

— Мамо! — намеси се Бет. — Не е нужно да си толкова остра.

Тереза се нахвърли върху по-голямата си дъщеря остро и гневно:

— Не ми говори за острота, млада госпожо. Аз съм тази, която знае колко е трудно да си сам на света. И затова искам да съм сигурна, че няма да се наложи внуците ми също да го разбират. Затова съм тук, това е единствената причина. Съмнявам се, че баща ти ми е оставил и пукната пара. — След това отново се обърна към Таунзенд. — Боб? Сега, ако обичаш.