Печатът
- Автор: Сорти Франческо, Мональди Рита
- Серия: Ато Мелани #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Хаджитанев-младши
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Печатът». Краткое содержание книги:
Септември 1683 година. Турците са пред вратите на Виена. Съдбата на християнска Европа зависи от изхода на обсадата. Над Рим, сърцето на християнския свят, града, приютил Светия престол, е надвиснала заплаха от чума.
Един от гостите на странноприемницата „При оръженосеца“ умира при неизяснени обстоятелства. Обявена е карантина, вратите на странноприемницата са заковани от градските стражи, и постоянните й обитатели — хора от всякакви възрасти, с най-различен произход и професии, се превръщат в затворници. Един от посетителите, абат Мелани — таен агент на крал Луи XIV, се заема да изясни множеството загадки, в които са замесени по някакъв начин обитателите на странноприемницата. От какво е починал възрастният французин — от чума или от отрова? И кой е той всъщност? Какви сенки от миналото укриват останалите обитатели?
Абат Мелани тръгва по следите на една страшна тайна — през катакомбите на Рим, забранени астрологически печатници и кабинети на алхимици. Младият прислужник в странноприемницата става помощник на абата в неговите издирвания — така пред очите на наивното момче се разкрива драматичната тайна история на седемнайсети век, коварствата и интригите в кралските дворове на Европа. Пороците, омразата и амбицията на политиците се преплитат в пъстра картина на епохата — с търсенията на възвишени духове, с красотата на бароковата музика, с изяществото на литературата и поезията, въплътила надеждите и страховете на хората от онова преломно столетие.
Дона Олимпия обичала да играе на карти. Разказват, че една вечер по време на весела сбирка на дами и кавалери на нейната маса, тя се намерила в компанията на някакъв млад духовник, който, след като всички останали конкуренти се били оттеглили от играта, с радост приел предизвикателството да се съревновава с дона Олимпия. Все още се говори, че около двамата се насъбрали много хора, за да присъстват на необичайния дуел. Повече от час двамата се сражавали, без да ги е грижа нито за времето, нито за парите, предоставяйки на присъстващите повод за огромно веселие; накрая на вечерта дона Олимпия се завърнала в къщи със сума, чийто точен брой никога не се разбрал, но всички твърдят, че била огромна. Същевременно се носи слух, че младият непознат; който всъщност държал почти винаги по-добри карти от тези на противницата си, любезно подредил нещата така, че, показвайки уж разсеяно картите си на един прислужник на дона Олимпия, да загуби всички решителни ръце, и то без (както благородството задължава) да позволи на някого да разбере това, най-малко пък победителката и дори посрещнал със завидно безразличие тежкото поражение. И така, малко след това, папа Памфили направи кардинал този духовник, който, обърни внимание, носел името Бенедето Одескалки. Облякъл пурпурните кардиналски одежди на зелената възраст от тридесет и четири години.
Междувременно бях привършил масажа с мехлема.
— Не забравяй — предупреди ме бързо Робледа отново с нормалния си глас, докато си почистваше гърдите от лапата, — всичко това са приказки. Всъщност не съществува никакво веществено доказателство за тази история.
Веднага щом оставих стаята на отец Робледа, усетих някакво раздразнение, което изобщо и аз самият не можех да си обясня, докато премислях за разговора с този немощен и надут свещеник. Не бяха необходими свръхестествени способности, за да се разбере какво искаше да намекне йезуитът: че Нашият Господар папа Инокентий XI, вместо да бъде понтифекс честен, добър и свят, бе просто приятел и поддръжник на янсенистите, и то най-вече с цел да смущава плановете на краля на Франция, с когото бе във вражда. На всичкото отгоре излизаше, че е движен от нездрави апетити към материалното, користолюбие и скъперничество, и даже че подкупил онази дона Олимпия, за да си спечели кардиналската длъжност. Но ако един подобен портрет бе достоверен, разсъждавах аз, как можеше тогава Нашият Господар папа Инокентий XI да е същата онази личност, която бе въвела отново въздържанието, и почитта, и умереността в лоното на Светата майка Църквата? Как можеше да е същият човек, който от десетилетия раздаваше щедро милостиня на бедните от всички краища на света? Как можеше да е същият този, който бе извикал владетелите от цяла Европа да обединят силите си срещу турчина? Факт бе, че предишните папи бяха отрупвали с подаръци своите племенници и роднини, докато той бе прекъснал тази недостойна традиция; факт бе, че беше напълнил отново касите на апостолическата камера; и най-накрая бе факт, че Виена все още удържаше на настъплението на османските орди благодарение на усилията на папа Инокентий.
Не, не бе възможно всичко онова, което ми бе казал този страхлив сплетник йезуит, да е вярно. А при това, не бях ли се усъмнил още от самото начало в неговите думи — изречени и неизречени, и в странната доктрина на йезуитите, която представяше греха като нещо позволено? И аз самият бях виновен задето бях го изслушал и даже в един момент го бях помолил да продължи, заинтригуван от случайния и отклоняващ мисълта намек на Робледа за отравянето на синьор дьо Муре. Всичко се дължеше, мислех със съжаление, на склонността на Ато Мелани към разследванията и шпионажа и на желанието ми да се съревновавам с него. Глупава страст, която сега ме бе накрала да падна в мрежата на Лукавия и беше настроила ушите ми така, че да чуват клеветническия му шепот.
Върнах се в кухнята, където заварих на шкафа неподписана, но очевидно адресирана до мен бележка:
ТРИ ПОЧУКВАНИЯ ПО ВРАТАТА — БЪДИ ГОТОВ.
Трета нощ
13 срещу 14 септември 1683
Малко повече от час, след като Кристофано беше прегледал за последно моя господар, абат Мелани почука три пъти на вратата ми. Бях се захванал да попълвам малкия си дневник — скрих го старателно под дюшека и отворих.