Кладенецът на възнесението

Никога не бе срещала аломант, който да контролира Тласъците си толкова прецизно. Способността му да дозира натиска върху монетата едва ли щеше да е сериозно предимство в боя, тъй като изискваше твърде голяма концентрация. Но пък бе толкова красиво и грациозно, че Вин неволно изпита завист.

При аломантията не ставаше въпрос само за двубои и убийства. В нея имаше умение и грация. Имаше красота.

Зейн се завъртя до изправено положение, после се снижи и леко стъпи на каменния мост. В погледа, който хвърли на Вин — тя все още лежеше на земята, — нямаше и капчица презрение.

— Ти си много опитна — каза й. — И много силна.

Беше висок, внушителен. „Като… Келсайър“.

— Защо дойде днес в двореца? — попита тя и се надигна.

— За да видя как се отнасят с теб. Вин, кажи ми нещо. Какво има в нас, Мъглородните, което ни кара така покорно да се превръщаме в роби на другите?

— В роби? — повтори тя. — Аз не съм ничий роб.

Зейн поклати глава.

— Те те използват, Вин.

— Понякога е добре да си полезен.

— Думи, произнесени неискрено.

Вин се поколеба — втренчила поглед в него.

— Откъде взе тази монета накрая? Нямаше нито една наблизо.

Зейн се усмихна, отвори уста и извади отвътре монета. Пусна я на камъните и тя издрънча. Вин се облещи. Металът в тялото на човек не подлежи на въздействия от друг аломант… Толкова лесен номер! Защо не се бе сетила?

Защо Келсайър не се беше сетил?

Зейн поклати глава.

— Вин, ние не им принадлежим. Нямаме място в техния свят. Мястото ни е тук, сред мъглите.

— Моето място е при тези, които ме обичат — отвърна тя.

— Които те обичат? Я ми кажи, Вин, те разбират ли те? Могат ли да те разберат? И може ли човек да обича нещо, което не разбира?

Той млъкна, погледна я за миг, но като видя, че не отговаря, се Тласна от монетата, която бе пуснал, и излетя сред мъглите.

Вин не го последва. В думите му имаше повече смисъл, отколкото той вероятно бе вложил. „Нямаме място в техния свят…“ Как би могъл да знае, че тя също се колебае какво място заема — дали е благородница, убийца, или нещо друго.

Но в неговите думи се долавяше нещо важно. Той се смяташе за… различен. За страничен човек. Дори чужд. Като нея донякъде. Вероятно в това се криеше слабостта му. Може би би могла да го настрои срещу Страф — желанието му да мери сили с нея, да се разкрива, намекваше за тази възможност.

Тя пое с пълни гърди студения мъглив въздух и едва сега усети, че сърцето й лумка от изтощение. Ала въпреки това се чувстваше възбудена, ентусиазирана от двубоя с противник, който може би беше по-добър от нея. Изправена на стената, заобиколена от мъгли, тя взе решение.