Магьосникът
- Автор: Хъгинс Джеймс Байрън
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-866-6
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Но…
Животът му на млад пенсионер като че ли няма да е такъв, какъвто е очаквал!
Неговият нов дом е в провинциалната Нова Англия, но около него витаят странни истории. За необикновената съдба на обитателите, например. Но това са само слухове. Нали така!
Внезапно Торн открива в мазето скелет, окован в сребърни белезници, който изчезва бързо. И то по най-невероятен начин. Майкъл Торн се изправя пред древна загадка, която заплашва дома му и цялото селище…
„Това ще отнеме доста време“, помисли си Торн, докато гледаше как шият Артемис. Важното беше, че асасинът е в добри ръце.
Торн по навик огледа дърветата наоколо. Не мислеше, че онези ще нападнат пак толкова скоро. Особено при всички хора тук. Но беше във войнствено настроение. Не оставяше нищо на случая, не се доверяваше на нищо.
— Страхливци — промърмори Торн. Де Марко го погледна.
— Не разбрах?
Торн изсумтя и направи жест с пушката.
— Нищо. Влезте вътре. Ще трябва да минем през кухненската врата. Предната е заключена.
Той поведе групата към вратата на кухнята. Бяха пристигнали общо дузина свещеници и асасини. Облеченият в бяло свещеник спря край кухненския плот и се втренчи в кървавия под. После огледа дупката в тавана.
— Да — измърмори той, — те умират трудно.
Две неща подсказаха на Торн, че този човек се отличава дори сред екзорцистите. Първо, той беше единственият облечен в бяло. Второ, неговото разпятие беше сребърно, а не златно като останалите. Скоро самият той даде още едно доказателство на Торн. Вдигна ръка и един от свещениците му подаде дълъг сребърен жезъл.
Приличаше на дълга около 2 метра тояга, със сребърна нишка, завита като въже от основата до върха, където се разширяваше в странно плоско изображение на три фигури, които приличаха на пламъци или змии. Торн не беше сигурен. Можеше да добие по-ясна представа, ако го проучи, но не искаше да се вторачва или да изглежда впечатлен.
Посочи с ръка всекидневната.
— По-голямата част от схватката стана тук — започна той. После се замисли. — Всъщност действията се развиваха навсякъде. На горния етаж беше ранен Артемис. — Той посочи пода. — Аз повалих един от тях тук. Но той изчезна.
— Обикновено правят така — вметна старият свещеник. Той гледаше Торн с искрена благосклонност и любов. — Хубаво е, че си запазил главата си, когато мнозина са искали да ти я отрежат.
Торн се смръщи.
— Готов съм за реванш. — После се обърна към монсеньора. — Как са Ребека и децата?
— Мога да те уверя, че са в безопасност. — Торн се почувства по-добре от тази категоричност. — Тя се тревожи за теб, но това е нормално. Сестрите забавляват децата, а ги охраняват братята на Артемис. Зная, че не вярваш в молитвите толкова, колкото в пушката си, но ние сме ги обгърнали и с молитви.
— С времето започвам да вярвам все повече в молитвите — изръмжа Торн.
Той се загледа настойчиво в свещеника с белите одежди. Очакваше някакво обяснение, смяташе, че има право на такова. Но като всеки ветеран в битките познаваше добре прилива на адреналин след тях и усещаше, че в момента е прекалено възбуден, за да говори.
Свещеникът, който спокойно оглеждаше всекидневната, вдигна очи.
— Извини ме, господин Торн, аз съм отец Тревър.
— А не монсеньор?
Отецът се засмя.
— Не… Боя се, че съм твърде стар за енория, макар все още да помагам… от време на време. — Той вдигна ръка към вратата на хола. — Може ли?
Торн изръмжа в отговор:
— Затова сте тук.
— Така е.
Отец Тревър небрежно прекрачи мазилката, която Торн беше откъртил от тавана. Мосбергът беше пръснал бял килим от прах и парчета мазилка по целия под. Свещеникът разгледа унищожената стъклена врата към верандата и се обърна към вратата на мазето.
Торн дори не помръдна, когато той застана в рамката на отворената врата. После се протегна и щракна ключа за осветлението. В основата на стълбището се виждаше слаба светлина и старият свещеник започна да слиза, без да попита за разрешение. Другите тръгнаха след него, но той вдигна ръка и те останаха на място.
— Може би трябва да вземеш фенерче — сухо отбеляза Торн. — Светлината долу е доста мижава.
Отец Тревър спря на четвъртото стъпало и се усмихна на Торн.
— Смятам, че те ще са по-склонни да общуват с мен в тъмното — обясни той.
После изчезна. Торн погледна към Де Марко.
— Няма ли да отидеш с него?
— Не — отговори той с равен глас.
— Предполагам, че често прави това. Нали?