Сразени ангели
- Автор: Морган Ричард
- Серия: Takeshi Kovacs #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-575-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Сразени ангели». Краткое содержание книги:
— Като да беше вчера — отвърна Амели Вонсава и неволно докосна с пръст лявата си буза.
— А е било преди година. Сигурно са го показвали по всички видеостанции. Грамадният авионосец, който потопиха насред залива. След този случай на планетата не остана нито един цивилен спасителен екип.
— Което пак ни връща на първия въпрос — намеси се Крюкшенк. — Защо е трябвало да крият тези двамата?
Свих рамене.
— Кой знае? Заради неприятната гледка. За да не ги забележат при въздушно разузнаване в района. Да не предизвикат местно разследване. Може да е станало преди размириците в Кемпополис.
— Индигоград — поправи ме Сучиади навъсено.
— Само внимавай Жиан да не чуе, че му казваш така — ухили се Крюкшенк. — За малко да ми издере очите, задето нарекох Дананг терористична атака. А аз го имах за комплимент!
— Голяма работа — той завъртя очи. — Факт е обаче, че ако изключим труповете, това си е най-обикновено рибарско корабче. Което едва ли би привлякло вниманието в хаоса на глобалната революция.
— Не и ако е било наето в Собървил — поклати глава Сучиади. — И в двата случая това е чисто местен инцидент. Кои са били тези типове? Какво е станало с тях? Помисли, Ковач, ние сме само на няколко десетки километра от Собървил.
— Няма никакви причини да смятаме, че траулерът е местен — отвърнах и махнах към спокойното море. — На тази планета можеш да прекосиш половината свят, без да ти се разлее кафето на борда.
— Да де, само че щеше да е далеч по-добре да скрият труповете в трюма — намеси се Крюкшенк.
Люк Дьопре се наведе и дръпна леко мрежата. Главите на мъртъвците се чукнаха.
— „Колодите“ им са извадени — рече той. — Скрили са ги под водата заради телата. Щяха да се отърват по-бързо, ако ги бяха хвърлили на плъховете.
— Зависи от плъховете.
— Ти да не си специалист?
— Може да е било погребение — предположи Амели Вонсава.
— В мрежата?
— Губим си времето — прекъсна ни на висок глас Сучиади. — Дьопре, извади ги, увий ги в нещо и ги прибери някъде, където плъховете не могат да ги докопат. Ще им направим аутопсия на „Наджини“. Вонсава и Крюкшенк, искам да огледате кораба от предницата до задницата. Потърсете нещо, което да ни разкрие какво се е случило тук.
— Казва се от носа до кърмата, сър — отбеляза кротко Вонсава.
— Както и да е. Важното е да намерите някакви следи. Дрехите на тези двамата например… — той поклати глава, подразнен от новите неизвестни. — Всичко може да ни свърши работа. Захващайте се. Лейтенант Ковач, ще ви помоля да дойдете с мен. Искам да огледаме периметърната защита.
— Разбира се — преглътнах очевидната лъжа и се засмях.
Сучиади нямаше никакво желание да оглежда периметъра. Беше чул докладите на Сън и Хансен. Те си знаеха работата.
Не периметърът го интересуваше.
Искаше да види вратата.
20.
Шнайдер ми я бе описвал — няколко пъти. Вардани ми я бе рисувала, още докато бяхме при Руспиноджи. Бяхме направили тримерна реконструкция в едно видеоателие, когато се готвехме да хвърлим примамката на „Мандрейк“. По-късно друг компютър в „Мандрейк“ бе направил пълномащабно изображение, въз основа на тази реконструкция.
Нито едно от тях не беше в състояние да даде дори приблизителна представа.
Тя се издигаше насред издълбаната от човешка ръка пещера като някаква вертикална скулптура на пространствено-реалистичната школа, като кошмарно видение от техномилитаристичните пейзажи на Мхлонго и Осупиле. Имаше някаква неуловима, но осезаема гъвкавост в тази структура, наподобяваща шест-седем десетметрови вампири, опрели гърбове в отбранителна фаланга. Не виждах и следа от пасивната откритост, която предполагаше думата врата. В меката светлина, която се процеждаше през цепнатините на тавана, чуждоземната машина изглеждаше сгърбена и затаена в очакване.
Основата й бе триъгълна, със страни от по пет метра, и бе толкова солидна, че сякаш се бе сраснала със скалния под. Беше изработена от сплав, позната ми от други марсиански конструкции — с полирана черна повърхност, наподобяваща при допир оникс или мрамор, но винаги със слаб статичен заряд. Таблото с техноглифите бе тъмносиво, насечено от причудливи, вълнообразни сегменти в долната част, докато в горната символите постепенно избледняваха и ставаха все по-разкривени и дори стилът им бе по-неуверен. Сякаш — както каза по-късно Сън — марсианските технописари са се бояли да застанат твърде близо до онова, което бяха създали отвъд таблото.