Сразени ангели

Не можех да го виня. Истината бе, че половината от групата бяха на същото мнение. Ако Хенд не им бе предложил толкова примамливи условия, сигурно щяха да му се изсмеят в лицето.

Преди по-малко от месец бях готов да постъпя по същия начин с Шнайдер.

— Да, тук е — гласът на Сън прозвуча някак странно, може би дори тревожно. — Това е… никога досега не бях виждала нещо подобно.

— Сън? Отворена ли е?

— Не, доколкото сме в състояние да определим, лейтенант Ковач. Но за подробностите ще е най-добре да разговаряте с госпожица Вардани.

Покашлях се.

— Вардани? Там ли си?

— Заета съм — отряза тя. — Какво открихте на корабчето?

— Нищо, засега.

— Хубаво. Тук е същото. Край на връзката.

Погледнах крадешком Сучиади, но на новото му маорско лице не се четеше нищо. Изхъмках, смъкнах слушалките и отидох да проверя дали работи палубната лебедка. Чух го зад гърба ми да пита Хансен как е положението при него.

Успях да пусна лебедката с помощта на Вонсава, която заяви, че е от същия тип, като тази на совалките. Сучиади намина да види как се справяме. Изтеглянето на мрежата обаче се оказа далеч по-сложно. Изгубихме двайсетина минути, докато му хванем цаката, по това време ловът на плъхове бе приключил и Крюкшенк и Дьопре се присъединиха към нас. Дори с тяхна помощ не беше никак лесно да вдигнем тежката, неуправляема и подгизнала мрежа и да я спуснем на палубата. Никой от нас не е бил моряк, а беше ясно, че за тази работа се изискват определени умения и опит. Хлъзгахме се и падахме доста.

Но се оказа, че усилията си заслужават.

Заплетени в последните дипли на мрежата, на борда се стовариха останките на два трупа — голи, ако се изключат лъщящите вериги, с които бяха оковани краката им. Бяха полуизядени, със зеещи очници и черепи, склонени един към друг, като главите на пияници, кискащи се над някоя тъпа шега. Тънки вратлета и широки усмивки.

Известно време ги разглеждахме мълчаливо.

— Добре, че я вдигнахме — рекох на Сучиади.

— Да, заслужаваше си да проверим какво има в нея. — Той се надвеси над труповете. — Съблекли са ги, преди да ги хвърлят в морето. Но са им сложили веригите. Който и да го е направил, не е искал да ги види отново над водата. Не мога да разбера. Защо им е трябвало да крият труповете в мрежата, след като траулерът е тук и се вижда чак от Собървил?

— Да де, само дето няма кой да го види — припомни му Вонсава.

Дьопре се извърна и засенчи очи, втренчил поглед в димящите останки на Собървил.

— Войната?

Припомних си дати, скорошни събития и направих някои изчисления.

— Не е идвала толкова далеч на запад от около година, но на юг нещата излизат извън контрол. — Кимнах към опушените градски развалини. — И да има някой там, сигурно се спотайва и не смее да си покаже носа. Особено при риска да привлече върху себе си орбитален огън или да задейства някоя мина. Спомняте ли си какво стана в град Буткинари?