Вечна
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Софт Прес
- ISBN: 978-954-685-870-2
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вечна». Краткое содержание книги:
Животът й е достатъчно объркан и преди да срещне новия си съученик — Деймън Огъст. Той е потаен, изкусително красив и нечовешки талантлив. Евър е привлечена и същевременно ужасена от него, защото за пръв път среща човек, чиито мисли и аура са недостъпни за нея. А присъствието и докосването му карат целият хаос от чужди мисли в главата на Евър да стихне.
Светът на своенравния и енигматичен Деймън е изпълнен с тайни и загадки, а когато Евър решава да го последва, се оказва въвлечена в опасно приключение, което може да й струва живота, но и да разкрие невероятната истина за това каква е дарбата й и как да я използва.
Остави ме да бъда нормална отново, моля те, позволи ми да бъда нормална! Махни се, остави ме на мира. Мразя те, мразя те, мразя те, мразя те…
Когато най-после отварям очи, виждам, че съм заобиколена от лалета, всички до едно червени. Кадифените листенца блестят на яркото утринно слънце, изпълват целия паркинг и покриват колите. С мъка се изправям на крака и се измъквам оттам, без да се обръщам. Защото знам, че този, който ги е оставил, вече не е там.
Двайсет и седма глава
Чувствам се зле в часа по английски. Може би защото го няма Деймън да ми държи ръката, да шепне в ухото ми и да действа като заглушител. Толкова свикнах с присъствието му, че бях започнала да забравям колко подли могат да бъдат Стейша и Онър. И сега, докато ги гледам да се кискат и да си разменят съобщения от рода на „тъпа откачалка, не ме изненада, че Деймън й би дузпата“, разбирам, че трябва отново да разчитам на качулката, айпода и слънчевите очила.
Не че не виждам иронията. Направо си е за смях. Да молиш със сълзи на очи безсмъртния си приятел да изчезне, за да се почувстваш отново нормално момиче, е доста смешно, имайки предвид днешните „нормални обстоятелства“.
Защото сега, в новия ми живот без Деймън, хаотичните мисли и изобилието от звуци и цветове са толкова силни, ярки и обезпокоителни, че ушите ми пищят непрекъснато, очите ми сълзят и мигрената напада не само главата, но и тялото ми, като предизвиква в мен гадене и замаяност и аз едва успявам да се държа адекватно.
Странно, толкова много се притеснявах как да съобщя на Хевън и Майлс за раздялата ни, че мина цяла седмица, преди да спомена името му. Наложи се аз да повдигна въпроса, защото те нито веднъж не ме попитаха. Предполагам, дотолкова са свикнали с ексцентричното му поведение, че не виждат нищо необичайно в поредното му изчезване.
Така че един ден прочиствам гърлото си, поглеждам към тях и съобщавам:
— Ние с Деймън скъсахме.
Ченетата им увисват моментално. После и двамата заговарят в един глас, но аз вдигам ръка, за да си кажа всичко още в самото начало.
И той си замина.
— Замина си? — изпяват те в хор и два чифта очи се забиват невярващо в мен.
Нормално е да са разтревожени и аз разбирам, че им дължа някакво обяснение, но вместо да им го дам, стисвам устни, завъртам глава и приключвам с темата.
Но с госпожа Мачадо не беше така лесно. Няколко дни след изчезването на Деймън тя дойде директно при мен, направи всичко възможно, за да избегне пряк зрителен контакт с моя ужасен Ван Гог, и каза:
— Знам, че двамата с Деймън бяхте близки, и знам, че сигурно ти е тежко сега, затова предположих, че ще ти е приятно да получиш това. Предполагам, че и ти я намираш за изключителна.
И ми подаде една картина, но аз я облегнах на статива си, без да я погледна, и продължих да рисувам. Не се съмнявам, че е изключителна: всичко, което правеше Деймън, беше изключително. Няма как да е иначе. Когато обикаляш земята векове наред, имаш достатъчно време да развиеш всякакви умения и таланти.
— Няма ли да я погледнеш поне? — попита тя, объркана от липсата ми на интерес към репродукцията на Деймън.
Насилих се да се усмихна и отвърнах:
— Не сега. Но ви благодаря за подаръка.
След края на часа я занесох до колата, хвърлих я в багажника и нахлупих ниско качулката, без да погледна нито веднъж към нея.
Когато Майлс ме попита: „Хей, какво беше това?“, само пъхнах ключа в стартера, завъртях го и измърморих:
— Нищо.
Но не очаквах, че ще се чувствам толкова самотна. Явно не съм си давала сметка колко много съм разчитала на Деймън и Райли, за да запълня празнините в живота си. И въпреки предупреждението на Райли, че няма да я има известно време, на третата седмица изпаднах в паника.
Да се сбогувам с моя красив, тайнствен и вероятно зловещ приятел беше по-трудно, отколкото ми се щеше да призная.
Но да се сбогувам с Райли е повече, отколкото мога да понеса.
В събота Майлс и Хевън ме канят на местния годишен зимен панаир и аз приемам. Време е да изляза от дома, да се отърся от черните мисли за мъртвите и да се присъединя към живите. И понеже ми е за пръв път, те с удоволствие поемат ролята на екскурзоводи.
— Не е толкова хубаво като на летния панаир — отбелязва Майлс, когато си купуваме билети и влизаме през входа.
— Не е толкова хубаво, но е почти толкова хубаво — намесва се Хевън, избързва напред и ни повежда из сергиите.