Вечна

Кръстосва спокойно крака и се заглежда в мен.

— Ти можеш да четеш мислите ми — прошепвам и се изчервявам. Иде ми да потъна в земята от срам, когато се сещам какви съм ги мислила.

— По принцип да. Добре, де, почти винаги.

— И откога? — Поглеждам го объркано. Една част от мен иска да избяга на секундата оттук, но другата иска да получи няколко отговора, преди да мисли как да си спасява кожата.

— От първия момент, когато те видях — отвръща тихо той и погледът му изпраща към мен вълна от мека топлина.

— И кога беше това? — питам с треперещ глас. Спомням си за снимката на масата му и се чудя откога ли ме следи.

— Не те следя — засмива се той. — Поне не така, както си представяш ти.

— И защо да ти вярвам? — питам, но осъзнавам, че му вярвам, независимо колко невероятно изглежда и това, и всичко останало.

— Защото никога не съм те лъгал.

— Но сега лъжеш.

— Никога не съм те лъгал за нещо важно — поглежда ме право в очите той.

— Нима? А какво ще кажеш за онази снимка, която е правена много преди да се появиш в нашето училище? Тази лъжа не фигурира ли в списъка с важните за връзката ни неща?

Той въздъхва и ме поглежда уморено.

— Ами ти? Не трябваше ли да ми кажеш, че си ясновидка и че говориш с мъртвата си сестра?

— Ти… ти не знаеш нищо за мен! — Скачам от мястото си и се олюлявам като пияна, защото сърцето ми беснее в гърдите ми като лудо. Оглеждам проснатите по чиновете тела и се заглеждам в отворената уста на Стейша. Крейг хърка толкова силно, че целият вибрира. А господин Робинс? Никога не съм го виждала по-щастлив и умиротворен.

— Цялото училище ли е така, или само нашата стая?

— Не съм напълно сигурен, но мисля, че е цялото училище. — Оглежда той с усмивка съучениците ни, видимо доволен от работата си.

Без повече приказки изтичвам към вратата, после по коридора, пресичам двора и се втурвам към кабинета на директора. Преминавам като вихър през всички портиери и заспали по бюрата си секретарки, разбирам, че е безсмислено да продължавам, и хуквам към паркинга. Тичам към моята малка миата, но Деймън е вече там, чака ме и люлее раницата ми на пръста си.

— Казах ти, че не можеш да избягаш. — Подава ми услужливо раницата.

Заковавам се на място, цялата плувнала в пот, тотално изгубила контрол. Изведнъж паметта ми се възвръща и през съзнанието ми се изнизват като на филм всички забравени моменти от неделята — покритото му с кръв лице, стенещата Хевън, онази отвратителна стая. И разбирам, че е направил нещо с ума ми, нещо, което не ми позволяваше да си спомня. И въпреки че не мога да се меря с него, не искам да се предам без бой.

— Евър — извиква той и протяга ръка към мен, но бързо я прибира до тялото си. — Нима мислиш, че съм направил всичко, за да те убия?

Очите му шарят тревожно по лицето ми, трескаво търсят моите.