Дворецът на бълхите

Откакто дойде в Истанбул, бяха минали четири години, ала градът за нея все още беше загадка. Тъй като не го познаваше добре, не таеше нито улиците, нито посоките. Невежеството й обаче я окуражи. И макар прехода от анадолския бряг до стадиона да й отне два часа, неочаквано лесно намери адреса. Остави на входа личната си карта, получи желаната информация от служителя, извика асансьора и се качи на петия етаж. Спря пред стая №505 и погледна вътре. Метин Четин седеше до една млада жена, а коленете им бяха допрени; едната си ръка бе поставил върху коляното на жената. То беше с цвят на праскова, която леко бе започнала да се набръчква. В другата си ръка държеше чаша, въртеше я и съсредоточено се взираше и нея — гледаше й на кафе. Вероятно жената бе доволна от предсказанията, защото лицето й грееше от радост и трапчинките й ясно се очертаваха. Втренчена в мъжа си, ЖенамуНадя така и не успя да я разгледа както й се искаше. Това, което обърна целия й свят наопаки, не бе близостта, на която се оказа свидетел, нито неговото предателство, а по-скоро милото изражение на лицето му. Съществуването на другата жена, дори фактът, че Метин Четин галеше коляното й, не се стори толкова страшно на ЖенамуНадя; страшното бе любвеобилното му поведение към нея.

Досега намираше извинение за лошото отношение на Метин Четин. Без да се замисля, търпеше ревността му, простащината му, дори плесниците му и смяташе, че всичко това е неосъзнато. Да, от време на време, значи честичко, по-точно непрекъснато, съпругът й се държеше зле с нея, но го правеше, защото не знаеше друг начин на поведение. Ако зависеше от него, нямаше да го прави! Причината да поддържаш един лош брак, не е вярата в самия брак, а чисто и просто инат. Когато любимият ни хока, при това винаги по един и същи начин, започваме да вярваме, че той просто не е в състояние да се държи по друг начин.

„Любовта е неврохимичен процес — казваше професор Кандински. — Често преданите хора са с птичи мозък. Ако видиш жена, която след години все още е до полуда влюбена в мъжа си, да знаеш, че паметта й е като на синигер.“

Според професор Кандински, за да може любовта да е безсмъртна, то задължително паметта трябва да е смъртна. Или по-точно, да бъде като деня и нощта, като пролетта и есента, като умиращите неврони в хипокампуса на синигерите, които после отново се възстановяват. Тези птици с елементарни мозъци и крехки телца са принудени да помнят хралупите, в които крият яйцата си; начина, по който оцеляват от студа през зимата; мястото, от което си намират храна, и каква ли не още важна информация. Но мозъкът им е твърде малък, за да побере многобройните късчета знания, и вместо с малко повече усилие да се опитат да ги съхранят, всяка есен почистват всичко в хралупата на паметта си и по този начин унищожават и тези, които вече са запомнили. И все пак успяват да оцелеят благодарение на новите знания, които съумяват да придобият. И както при птичките, така и в семейните двойки важи правилото, че за да можеш години наред да правиш едно и също, трябва да забравиш, че го правиш. По тази причина онези, които имат слаба памет и откъслечни спомени от миналото, по-лесно понасят травмите в настоящето, отколкото онези, които помнят хубавите дни от миналото и с копнеж се връщат към любовните мигове. Магическата формула на любовта бе да притежаваш пъргав ум и лесно да забравяш.