Червения рицар

Докато наблюдаваше как наемникът слиза по стълбите на голямата зала, хванал игуменката под ръка, отец Хенри потръпна при мисълта, че това дяволско изчадие я докосва. Мъжът беше млад и красив въпреки синините и тъмните кръгове под очите си и излъчваше благородство, за което отецът бе сигурен, че е престорено. Това бе просто лъжлива загриженост и лукав фалш.

Едрият наемник се изсмя така, сякаш лаеше, а от кулата едновременно изникнаха сержантът и началникът на стражата.

Отец Хенри знаеше какъв е дългът му — да не позволява важните решения да се взимат без него — и отиде да се присъедини към тях. Игуменката му хвърли поглед, с който вероятно искаше да го прогони, но той бе приучил лицето си да не издава чувствата му и се поклони на гнусния убиец и неговия подчинен.

Началникът на стражата извъртя очи.

— Не ви е тук мястото, отче — каза старият войник, който открай време не го харесваше и не се беше изповядвал нито веднъж.

Наемникът възпитано му върна поклона, но игуменката не го представи и не позволи да го направи някой друг. Вместо това посочи към наемника.

— Сега капитанът командва в тази крепост. Очаквам всички да му се подчинявате.

Началникът на стражата кимна, а сержантът, който командваше малкия гарнизон, само се поклони. Евентуален съюзник, може би?

— Милейди! — възкликна отец Хенри и подреди аргументите в главата си. Мислите му бяха като калейдоскоп от объркани образи и противоречащи си мотиви, обединени от ясното съзнание, че този мъж не бива да командва тази крепост. — Милейди! Този мъж е вероотстъпник, непоправим грешник! Сам призна, че е копеле с неизвестна майка!

Сега наемникът го гледаше със змийска омраза.

„Чудесно.“

— Никога не съм казвал, че майка ми е неизвестна — снизходително отбеляза той.

— Не можете да допуснете тази отрепка в нашата крепост — каза свещеникът. Беше твърде войнствен и виждаше, че те се настройват срещу него. — Като ваш духовен съветник…

— Отче, нека оставим този разговор за по-подходящо място и време — каза игуменката. О, как ненавиждаше тона ѝ! Говореше му — на него, на един мъж, на един свещеник — като на непослушно дете и за миг бесният му гняв явно излезе наяве, защото всички освен наемника отстъпиха крачка назад. Наемникът, от друга страна, го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път и рязко кимна.

— Смятам, че допускате ужасна грешка, милейди — отново започна свещеникът, но тя се обърна към него с бързина, неприсъща на годините ѝ и сложи ръка върху кръста на гърдите му.

— Разбрах, че не сте съгласен с решението ми, отец Хенри. А сега ви моля да престанете.

Леденият ѝ тон го накара да се закове на място.

— Няма да престана, докато Божията сила…

— Tou dikeou!30 — изсъска му тя.

Кучката използваше тайни сили срещу него.

Внезапно той онемя. Сякаш езикът му беше изтръпнал. Не успяваше да изрече и една дума, дори на ум.

Свещеникът залитна и обсипаните му с белези ръце полетяха към устата му. Всичките му подозрения се потвърдиха, всичките му дребни грешки се превърнаха в прояви на храброст. Тя беше използвала магия срещу него. Беше вещица — съюзница на Сатаната. Докато той…