Проходът

Жената се наклони, за да погледне в задното огледало. Очите ѝ се разшириха.

— Млъквай! — кресна. Удари по волана с юмруци. — Исусе, млъквайте!

— Госпожо, махнете шибаната си кола!

— Исках да ти дам пари. Само това исках. Защо трябва да е толкова трудно, защо да е трудно това, че исках да помогна…

Картър разбра, че е време да се омита. Предполагаше как щяха да се развият събитията: вратата на колата се отваря, към него се насочват яростни стъпки, някой завира лицето си в това на Картър.

— Ти на дамата ли досаждаш? Ти к’во си въобразя’аш? — идваха още мъже, кой знае колко щяха да са. Стигнеше ли се до там, винаги беше пълно с мъже, нямаше значение какво казва жената, тя нямаше да може да му помогне, щяха да видят онова, което искаха да видят: чернокож мъж и бяла жена с бебешка седалка, пазарски торби и отворения портфейл в скута ѝ.

— Моля ви — каза той. — Госпожо, трябва да тръгвате.

Вратата на камиона се отвори, от него се показа огромен мъж с почервеняло лице, в джинси и тениска, ръцете му бяха грамадни като бейзболни ръкавици. Щеше да смачка Картър като буболечка.

— Ей! — ревеше и сочеше. Огромната му кръгла тока на колана проблясваше на слънцето. — Ей, ти там!

Жената вдигна поглед към огледалото и видя каквото и Картър: мъжът носеше пушка.

— О, Господи, Господи! — извика тя.

— Този ѝ краде колата! Ситното негро ѝ краде колата!

Картър замръзна. Всичко се стоварваше върху него, страховит рев, целият свят надуваше клаксон, крещеше и идваше да го спипа, идваше да го спипа най-накрая. Жената се пресегна бързо през мястото на пасажера и отвори вратата.

— Влизай!

Стоеше неподвижен.

— Хайде! — извика тя. — Влизай в колата!

И по някаква причина, той се качи в колата. Хвърли картона си, влезе бързо и затръшна вратата зад себе си. Жената натисна педала на газта, прехвърча на забранена светлина, светофарът от зелен беше станал червен. Колите около тях се отклоняваха, докато се носеха по пътя. За секунда Картър си помисли, че няма как да не катастрофират и затвори очи, вкопчил се в очакване на удара. Нищо не се случи, разминаха се с всички.

Такова, помисли си той, проклето нещо. Изскочиха изпод магистралата отново на слънце, жената караше толкова бързо, сякаш беше забравила присъствието му. Прекосиха влакови релси и колата подскочи високо. Усети как главата му опира тавана на купето. Това изглежда отрезви и нея. Рязко натисна спирачките с непремерена сила, той се просна на таблото, после извъртя волана и влезе в паркинг на химическо чистене и ресторант. Без да поглежда към Антъни или да му казва и дума, обори глава на волана и се разплака.