Роден в грях
- Автор: Макгрегър Кинли
- Серия: Братството на меча #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Тиара Букс“
- Жанр: Другие романтические романы
Электронная книга - «Роден в грях». Краткое содержание книги:
Роден в грях и отхвърлен от дете, Син МакАлистър се е научил да презира шотландските си корени. Но сега, по заповед на краля той не само трябва да се върне в омразната Шотландия, но и да се ожени за шотландска девойка – гордата и независима Каледония МакНийли. Безразличието на Син винаги е било ключ към оцеляването му, но тази красавица събужда в него копнеж, който никога не е познавал.
Отвлечена и държана като заложница в двора на крал Хенри, Кали знае, че единственият начин да се върне у дома и да осигури мир за клана си, е като се омъжи за мистериозния рицар, чието докосване я изгаря с топлината си. Съзряла добротата в наранената му душа, тя е убедена, че той не е дяволът, за който всички го мислят. Решена да стигне до сърцето му и да му помогне да забрави болезненото си минало, Кали се опълчва дори срещу собственото си семейство.
Но ще може ли безчувствената душа на Син да отвърне на нейните чувства?
Способен ли е да се научи да обича? Кали се страхува да разбере, но със сърцето си усеща, че в него все още тлее искрата на пламенния шотландски дух. Ще успее ли да го разпали отново с пламъка на страстната любов...
— Какво правиш? — беше го попитал.
— Опитвам се да се отърва от английската си кръв, но тя не изглежда по-различно от твоята. — Очите на Син бяха кухи и празни. — Как бих могъл да се отърва от нея, когато не виждам разликата.
Локлан беше превързал ръката на брат си и двамата никога повече не говориха за този момент. Но оттогава споменът преследваше Локлан.
Връщайки се в настоящето, Локлан погледна към Син, който седеше до Саймън. Истината беше, че се възхищаваше на силата на брат си.
— Никога няма да сложа чужд плейд върху раменете си — отвърна Син на Брейдън.
— Аз ще го направя — предложи Саймън, докато се хранеше. — Какво по дяволите? Даже съм и червенокос.
Локлан се усмихна, въпреки че болката от спомена все още го изгаряше.
— Мисля, че трябва официално да приемем Саймън в клана Макалистър. Какво ще кажете, братя?
Брейдън кимна.
— Смятам, че се вписва перфектно! Юън?
— Бих кимнал, но главата ме боли прекалено много, за да го направя.
Син изсумтя.
— Като се има предвид колко ейл изпи снощи се учудвам, че изобщо можеш да седиш изправен.
— Колко изпи снощи? — попита Локлан, изведнъж станал загрижен.
— Нещо средно между твърде много и недостатъчно.
Локлан завъртя очи, искаше му се да знае какво да направи, за да превърне Юън отново в мъжа, който беше преди случилото се с Айзабел да го промени.
— Да се върнем на бунтовниците — каза Локлан, опитвайки се да се съсредоточи върху въпрос, по който наистина можеше да помогне. — Щом вече не нападат хората, защо Хенри се притеснява?
Син го изгледа развеселен и отговори:
— Защото могат да започнат отново по всяко време.
Изведнъж прокънтя вик на тревога. Мъжете се втурнаха към вратата с Юън след себе си, който проклинаше всяка стъпка, отекваща в главата му.
Брейдън отвори широко вратата, за да може в двора да влезе един английски вестоносец, яхнал кафяв жребец. Син поклати глава при гледката. Съдейки по лицата на шотландците, които бяха наобиколили вестителя, беше очевидно, че той е единственият приветстван с по-малко ентусиазъм от него самия.
Веднага щом забеляза Саймън и Син, мъжът се отпусна леко. Ако Син не бе загрижен за това, което носеше вестителят, жестът му щеше да го развесели. Това беше първият път, в който някой бе успокоен от присъствието му.
Пратеникът слезе от коня си и му подаде запечатан пергамент.
— От моя господар Ранулф, собственика на Оксли.
Син счупи печата и прочете съобщението. Очите му потъмняваха с всяка дума, която прочиташе.
— Той е изпратил съобщение до Хенри?
— Да, милорд. Кралят отговори, че поема на път и лично ще провери нанесените щети.
— Какво е това? — попита Локлан.
Син погледна нагоре, за да види жена си, която се приближаваше откъм кухните. Изчака да застане пред него, преди да отговори на въпроса на брат си.
— Оказва се, че група от Макнийли е нападнала земите на Оксли. Той е изгубил голям брой крави и селото е било изгорено до основи. Хората му са изгубили прибраната си реколта и сега трудно ще преживеят зимата. — Погледна твърдо към Кали, за да я накара да осъзнае сериозността на ситуацията. — На близко дърво са намерили бележка, гласяща: „Англичани, напуснете Шотландската земя“ и подписана с Макнийли.
Лицето на Кали пребледня.
— Това не е дело на Астър. Той никога не би толерирал нещо подобно.
— Знам — отвърна искрено Син, навивайки обратно пергамента. — Той осъзнава добре, че това ще му навлече гнева на Хенри.
Син погледна към пратеника:
— Предайте на господаря си, че лично ще се заема с проблема и ще открия виновника.
Пратеникът кимна, а Кали попита:
— Какво смяташ да правиш?
— Събери всички мъже от клана си на възраст над четиринадесет години и ги докарай тук до края на деня. Искам да си поговоря с тях.
Той не би го сметнал за възможно, но всъщност тя пребледня още повече.
— Не мисля, че ще е особено разумно. Може да те нападнат.
Локлан настръхна.
— Ако нападнат брат ми, то нападат всички ни. Кажи им го. Съмнявам се да съществува мъж от клана ти, който да има желание да встъпи във война с Макалистър.
— Ще го направя — кимна Кали.
Син наблюдаваше оттеглянето на Кали, за да изпълни заповедите му. Днес косата й бе сплетена. Дори така няколко кичура се бяха измъкнали от стегнатата плитка и накъдрили по очарователен начин около лицето й. Както обикновено носеше карето на баща си и изглеждаше привлекателна, докато прекосяваше двора. С всяка стъпка, която правеше, поклащаше бедрата си и той се възбуждаше все повече.
— Красива е, нали? — попита Локлан.
— Като първия ден от пролетта след дълга, тежка зима — Син изрече думите, преди да се усети.