Гаснеща жарава

Доближава глава още повече… сякаш се кани да ме целуне.

— Ти ще бъдеш моя.

Не разсъждавам. Просто реагирам. Разтварям уста и изпускам топлината, надигаща се от дълбините ми. Тя кара кожата ми да пулсира и да пламти.

От устните ми излиза тънка струя пара. Изпитвам задоволство, когато тя го изгаря. Той изскимтява, хващайки се за дясната си буза. Веднага се възползвам от възможността и се изплъзвам от хватката му.

Втурвам се към къщата на Нидия, преследвана от виковете му:

— Ти и аз, Ясинда! Ще бъдеш моя! Не можеш да бягаш вечно!

Спирам внезапно пред вратата на Нидия и устоявам на порива да заблъскам по дървото с юмрук. Още е рано. Няма смисъл да тропам по вратата, сякаш ме преследва глутница вълци.

Подпирам се с една ръка на вратата другата слагам на сърцето си, опитвайки се да възстановя нормалното си дишане. И тогава някой отваря и аз едва не падам вътре.

Тамра стои и ме гледа с неразгадаемите си, зачервени очи, но зная, че и тя страда като мен.

— Да избягаме заедно — изтърсвам ей така, направо. Без предисловие, без да изложа всички факти.

Задържайки дъх, чакам и се надявам, че не съм сбъркала в преценката си. Че тя е готова да обмисли подобна рискована стъпка. Че охотно ще се откаже от новопридобития си статут в прайда. Струва ми се, че минава цяла вечност, преди да каже нещо, каквото и да е.

— Колко скоро можем да тръгнем?

Изпускам дъх на пресекулки и едва не се разплаквам от облекчение. Скоро обаче се сещам, че трудната част тепърва предстои. Трябва да й обясня и за Уил.

Поглеждам през рамо, за да се уверя, че Корбин го няма, след което отново обръщам глава и многозначително впервам очи във вътрешността на къщата. Тамра бързо ми дава знак да вляза и ме води в нейната стая, която навремето Нидия държеше свободна. Спалнята все още не носи отпечатъка на сестра ми. Пренесла е много малко от нещата си тук. Дори масата с шевната машина на Нидия още заема място край едната стена.

Сядам върху неоправеното легло или по-точно върху разхвърляните завивки.

Тя тихо затваря вратата.

— Е, как ще го направим?

Събирам сили, за да срещна погледа й и да изрека едничката дума, която обяснява всичко.

— Уил.

Тя ме зяпа известно време, след което пита с изненадващо равен глас:

— Виждаш ли се с него?

Кимвам.

— В деня, в който Мирам и ти… — гласът й заглъхва. Поема жадно въздух и ми задава въпроса, от който се страхувам. — Тогава с Уил ли имаше среща?

Отново кимвам. Тя въздъхва уморено.

— Оставих бележки на теб и на мама, но Мирам ги беше отмъкнала и ме беше проследила. После дойдоха ловците…

Тамра клати глава.

— Много ли ми се сърдиш? — питам я тихо.

— Не зная. Може би. Толкова съм уморена. Уморена съм да се сърдя. Просто искам да напусна. Да намеря мама и никога повече да не се върна.