Едно на милион
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #24
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Милко Стоименов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Едно на милион». Краткое содержание книги:
Ричър пътува с автобус из Америка без конкретна цел, без да бърза заникъде. Но слиза от него, за да помогне на възрастен човек, който очевидно ще стане жертва на обир. И… нали знаете какво казват за добрите дела? Не остават ненаказани.
Старецът, на когото Ричър помага, е допуснал огромна грешка. Притиснати от обстоятелствата, той и съпругата му са взели голям заем от много опасни хора. От банда, която владее половината град. Най-неочаквано Ричър се оказва между двете гангстерски групировки, които се борят за надмощие. Той знае, че трябва да остане поне на крачка пред лихварите, рекетьорите и наемните убийци. Знае и че изгледите за успех не са на негова страна. Но Джак Ричър вярва в един конкретен вид правосъдие… макар че шансът да успее е едно на милион.
Аби, която стоеше в коридора на горния етаж, прошепна:
— Нещата се развиват много лошо.
Мислеше като сервитьорка, която предчувства, че в бара ще започне бой.
— Вероятно — отвърна Ричър.
— Третото съвпадение — продължи албанецът на долния етаж — е свързано с обстоятелството, че снощи бе откраднат телефон, получил същите тези съобщения. Никой не е провеждал разговори по него. Но двайсет минути са достатъчно време, за да се прочетат съобщенията. Достатъчно, за да си запише някой по-трудните думи и да ги потърси по-късно.
— Успокой се, човече — каза Хоган. — Никой не е крал никакъв телефон.
— Четвъртото съвпадение е, че въпросният телефон е бил откраднат от големия и грозен мъж, описан в съобщенията. Знаем го със сигурност. Получихме подробен доклад. Този път мъжът е действал сам, но знаем, че е свързан с дребничка брюнетка. Която несъмнено е била у вас на вечеря, защото е записала тази дума на листа хартия, открит у вас. И несъмнено я е преписала от откраднатия телефон. Защото откъде иначе би могла да научи тази дума? Защо ще се интересува от нея точно в този момент?
— Не знам, човече — каза Хоган. — Може би говорим за различни хора.
— Той е излязъл навън, откраднал е телефона и ѝ го е донесъл. Тя ли му е наредила да го направи? Тя ли е шефът? Тя ли му е възложила тази задача?
— Нямам идея за какво говориш, човече.
— Няма да е лошо да имаш някаква идея. Току-що те спипах, че даваш подслон на врагове на нашата общност. Това няма да ти се отрази добре — заяви албанецът.
— Все ми е тая — отвърна Хоган.
— Предпочиташ да напуснеш щата ли?
— Предпочитам ти да го напуснеш.
Настъпи продължително мълчание. После албанецът заговори отново. Този път в гласа му се криеше нова заплаха. Сякаш му бе хрумнала нова идея.
— Пеша ли бяха или с кола?
— Кои?
— Мъжът и жената, които сте укривали.
— Никого не сме укривали. Поканихме приятели на вечеря.
— Пеша или с кола бяха?
— Кога?
— Когато си тръгнаха, след като сте вечеряли. След като не са останали да спят у вас.
— Пеша.
— Наблизо ли живеят?
— Не особено — отвърна предпазливо Хоган.
— В такъв случай трябва да изминат голямо разстояние. А ние наблюдаваме квартала много внимателно. И не сме забелязали мъж и жена по улиците.
— Може да са оставили колата зад ъгъла.
— Не сме забелязали мъж и жена с кола.
— Може да сте ги пропуснали.
— Не смятам.
— В такъв случай не виждам с какво мога да ти помогна, човече.
— Знам, че са били тук — заяви албанецът. — Видях храната. Видях бележката с думата, преписана от откраднатия телефон. Тази вечер това е най-добре охраняваният квартал в града. Никой не ги е видял да го напускат. Следователно още са тук. Мисля, че в момента са на горния етаж.
Отново настъпи продължителна тишина.
После Хоган каза:
— Голям си досадник, човече. Иди и огледай. Три стаи, всичките празни. После си върви и не се връщай. И не ми пращай покана за пикника.
В коридора на горния етаж Аби прошепна на Ричър:
— Все още можем да се измъкнем през прозореца.
— Не оправихме леглото — отвърна ѝ той шепнешком. — Освен това реших да взема колата на този гадняр. И бездруго не можем да го оставим да си тръгне.
— За какво ни е колата му?
— Току-що ми хрумна нещо.
На долния етаж прозвучаха стъпки, които прекосиха коридора и се насочиха към подножието на стълбите. Тежки стъпки. Старият дъсчен под простена под тях. Ричър остава пистолета в джоба си. Не искаше да го използва. Стрелба на улица в центъра на града… Това несъмнено ще предизвика реакция. Прекалено много усложнения. Очевидно и албанецът бе на същото мнение. Протегна дясната си ръка и се хвана за парапета. В нея нямаше пистолет. Последва я и лявата ръка. В нея също нямаше пистолет. Но ръцете му бяха големи. Огромни. Мускулести, с широки безцветни длани, дебели пръсти и маникюр, правен сякаш със сатър.
Албанецът стъпи на най-долното стъпало. Имаше големи обувки. И широка крачка. Плюс масивни крака. Огромни рамене, тясно сако. Може би метър и осемдесет и пет. Не беше някой хилав дребен средиземноморски тип. Бивш полицай от Тирана. Дали пък там нямаха изисквания за минимален ръст и тегло? И дали това не даваше по-добри резултати в работата?