Едно на милион
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #24
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Милко Стоименов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Едно на милион». Краткое содержание книги:
Ричър пътува с автобус из Америка без конкретна цел, без да бърза заникъде. Но слиза от него, за да помогне на възрастен човек, който очевидно ще стане жертва на обир. И… нали знаете какво казват за добрите дела? Не остават ненаказани.
Старецът, на когото Ричър помага, е допуснал огромна грешка. Притиснати от обстоятелствата, той и съпругата му са взели голям заем от много опасни хора. От банда, която владее половината град. Най-неочаквано Ричър се оказва между двете гангстерски групировки, които се борят за надмощие. Той знае, че трябва да остане поне на крачка пред лихварите, рекетьорите и наемните убийци. Знае и че изгледите за успех не са на негова страна. Но Джак Ричър вярва в един конкретен вид правосъдие… макар че шансът да успее е едно на милион.
— Не искате ли да ми помогнете? — попита албанецът.
Хоган отново не отговори.
— Каквото повикало, такова се обадило — продължи албанецът. — Така стоят нещата. Вие ще ни помогнете сега, ние ще ви помогнем по-късно. Може да е за нещо важно. Може да е точно това, от което се нуждаете. Може да е голям проблем. От друга страна, не ни ли помогнете сега, можем да ви създадем проблеми по-късно. В бъдеще, имам предвид. В най-различни отношения. Например… какво работите?
— За каква помощ става въпрос? — попита Хоган.
— Издирваме мъж и жена. Той е по-възрастен, тя — по-млада. Тя е дребничка брюнетка, той — едър и грозен.
Оправете се сами, помисли си Ричър. Не ме карайте да слизам.
— Защо ги търсите? — поинтересува се Хоган.
Албанецът на вратата отвърна:
— Смятаме, че са в голяма опасност. Трябва да ги предупредим. За тяхно добро е. Опитваме се да помогнем. Както винаги.
— Не съм ги виждал.
— Сигурен ли сте?
— Сто процента.
— Можете да направите още нещо за нас — продължи албанецът.
— Какво?
— Обадете ни се, ако ги видите. Ще го направите ли?
Хоган не отговори.
— Не е кой знае какво — каза мъжът на вратата. — Или ще ни помогнете с един десетсекунден разговор, или не. И в двата случая всичко ще бъде наред. Това е свободна страна. Ще си го отбележим и ще продължим напред.
— Добре — каза Хоган. — Ще се обадим.
— Благодаря. По всяко време. Денем и нощем. Незабавно.
— Добре — повтори Хоган.
— И още нещо.
— Какво?
— Има още един начин да ми помогнете.
— Как?
— Очевидно ще докладвам, че този адрес не представлява никакъв интерес за нас. Хората, които ни интересуват, не са тук. Тук живеят съвсем обикновени хора и така нататък.
— Добре — каза Хоган.
— Но работата ни е такава, че трябва да се отнасяме сериозно към нея. И тъй като работим с числа, в даден момент могат да ме попитат с каква степен на увереност правя подобно твърдение.
— Сто процента — повтори Хоган.
— Много добре ви разбирам, но все пак това е голословно твърдение на заинтересована страна.
— Това е всичко, което мога да ви кажа.
— Именно — отвърна албанецът. — Много ще ми помогнете, ако позволите да огледам лично къщата. Така ще разполагам със солидно доказателство. Ще приема случая за приключен. И няма повече да ви безпокоя. Може дори да ви изпратя покана за пикника, който организираме за Четвърти юли. Ще ви приемем като член на семейството. Солиден човек, на когото може да се разчита.
— Къщата не е моя — каза Хоган. — Аз съм само наемател. Не мисля, че имам правото…
— Може би другият господин, който е в дневната.
— Ще трябва да се задоволите с моята дума.
— Не се притеснявайте за тревата — каза албанецът. — Нали за това става въпрос? Подуших я още от улицата. Пет пари не давам за нея. Не съм ченге. Не съм дошъл да ви арестувам. Представител съм на местната организация за взаимопомощ. Ние работим усърдно в тази общност. И постигаме впечатляващи резултати.
— Ще трябва да се задоволите с моята дума — повтори Хоган.
— Кой друг е в къщата?
— Никой.
— Цяла вечер сте сами, така ли?
— Имахме гости за вечеря.
— Кои?
— Приятели — отвърна Хоган. — Поръчахме си китайско и малко вино.
— Те останаха ли?
— Не.
— Колко приятели?
— Двама.
— Да не би случайно да са били мъж и жена?
— Не и онези, които търсите.
— Откъде знаете?
— Защото не биха могли да са те. Те са най-обикновени хора. Както сам казахте.
— Сигурен ли сте, че не са останали?
— Лично ги изпратих.
— Добре — каза албанецът. — Тогава няма за какво да се притеснявате. Ще огледам набързо. Веднага ще разбера дали са тук. Имам известен опит в тези неща. В Тирана работех в полицията. Смятам, че е невъзможно някой да прекара известно време в дадена къща, без да остави видими следи от своето присъствие. Следи, които ще издадат кой е бил тук, защо е бил тук.
Хоган не отговори.
Ричър и Аби чуха стъпки в коридора точно под тях. Албанецът бе влязъл вътре.
— Не мога да повярвам, че Хоган го пусна — прошепна Аби. — Очевидно ще претърси навсякъде. Няма да огледа надве-натри. Хоган трябваше да се измъкне по някакъв начин.
— Хоган се справя добре — каза Ричър. — Той е морски пехотинец. Има добра представа за стратегия. Осигури ни достатъчно време, за да се облечем, да оправим леглото, да отворим прозореца и когато онзи влезе вътре, да се измъкнем навън, да се качим на покрива или да скочим в двора. И когато натрапникът не ни открие, ще си отиде щастлив, без да се стига до конфронтация. Най-добрите битки са онези, които успееш да избегнеш. Дори морските пехотинци разбират това.