Дракон [bg]

Отново погледнах пред себе си и когато привлякох вниманието на една жена, я замерих с нож. Не улучих, но предполагам, че я накарах да си потърси друго забавление.

Колко продължи атаката ни ли? Ами, по-късно видях в бойния дневник, че е записано четири минути. На мен ми се стори по-дълго и по-кратко. По-дълго, защото времето сякаш се точеше безкрайно: все си мислех, че поне нещо трябва да спре, но всичко си продължаваше все така. По-кратко, защото нямам спомен за повечето неща. Обикновено помня добре битките, защото умът ми не спира да работи, следи движенията, станали инстинктивни от тренировките, и си отбелязва поучителни примери за в бъдеще, но в тези боеве беше по-друго, а точно от този мога да опиша не повече от една минута, след което вече отстъпвахме към позицията си и Раша ни крещеше да запазим строя. Помня, че видях знамето ни и си казах: „Добре, не ги надвихме, но и те не ни разбиха“. Не знаех, че знаменосецът е паднал, както и заместникът му, но предполагам, че не е било толкова важно; важното беше, че отстъпвахме в ред и изглеждахме достатъчно заплашително, та командирът на ротата, която ни беше отблъснала, да се откаже от контраатака.

Което е свързано с казаното преди малко за грешките. Напълно съм убеден, че ако ни бяха атакували веднага, щяха да ни разбият. Това, че бяха по-нависоко, работеше в тяхна полза, а и все пак бяхме малко объркани, но може би защото привидно се оттегляхме в ред или защото бяхме убили някой офицер, или защото на командира им не му е стискало, не ни атакуваха.

Чак след като се изтеглихме до подножието на хълма и още стотина разтега в добавка, разбрах, че боят около нас продължава. Изглежда, сме били само част от голямото сражение, нещо, което е трябвало да зная, но изобщо не си го бях помислил, докато не забелязах, замръзнал на място и едва дишащ, облаците прах от няколкото хълма наоколо и знамената на двете воюващи страни, ужасно близко едни до други.

Не се загледах обаче, защото не можех да видя кой знае какво, а и не държах много да гледам. Чух няколко подхвърляния кой къде печелел, но всичките си противоречаха и заключих, че никой не знае нищо.

След малко Върт изникна до мен и чак тогава си спомних, че беше паднала.

— Браво, кръшкач — каза Елбър.

— Браво на тях — отвърна тя. — Ако не ме бяха свалили, щяхме да победим.

— Да бе. Ти сама щеше да им завземеш позицията.

— Адски си прав.

— Какво стана? — попитах.

— Копелетата не улучиха коляното ми, това стана. Рана в бедрото, съвсем чиста. Можех да продължа, но нещо ми се доспа.