Черната вдовица [bg]

Накрая пристигнаха в покрайнините на средно голям град. Натали го знаеше; беше Санлис, древният град на френските крале край гората Шантийи. Джалал караше бързо по калдъръмените улички на средновековния център, после паркира в малък вътрешен двор. От двете му страни имаше високи стени от сив кремък, а от третата — тъмна двуетажна сграда със затворени капаци на прозорците, която не даваше никакви признаци, че е населена. Отнякъде долиташе тежък звън на църковна камбана, но иначе градът бе призрачно тих. Джалал слезе и махна каската си. Натали направи същото.

— Свали и хиджаба — промърмори той на арабски.

— Защо?

— Защото това не е място за хора като нас.

Натали разкопча хиджаба и го сложи в каската. Джалал я огледа внимателно в тъмнината.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

— Ти си просто…

— Просто какво?

— По-красива, отколкото си представях. — Той заключи двете каски в багажника. След това от джоба на сакото си извади някакъв предмет с размерите на старомоден пейджър. — Изпълни ли указанията ми за телефоните и електронните устройства?

— Разбира се.

— А носиш ли кредитни карти?

— Не, никакви.

— Имаш ли нещо против да проверя?

Той прокара предмета методично по тялото ѝ; по ръцете и краката, през раменете, гърдите и ханша ѝ, надолу по цялата дължина на гръбнака.

— Издържах ли теста?

Без да каже и дума, той прибра устройството в джоба на сакото си.

— Името ти наистина ли е Джалал Насер?

— Това има ли значение?

— За мен има.

— Да, точно така се казвам.

— А организацията ти?

— Опитваме се да възродим халифата в мюсюлманските земи на Близкия изток и да установим ислямска доминация над останалия свят.

— Ти си от ИДИЛ.

Без да отговори, той се обърна и я поведе през пустата улица към звука от църковни камбани.

— Хвани ме за ръка. — Той драматично снижи глас. — Говори ми на френски.

— За какво?

— Каквото и да е. Няма значение.

Тя го хвана под ръка и му разказа за деня си в клиниката. Той кимаше от време на време, винаги на неподходящото място, но не правеше опит да ѝ отговаря с ужасния си френски. Накрая я попита на арабски:

— Коя беше жената, с която пи кафе вчера следобед?

— Моля?

— Жената в „Кафе дьо Флор“, онази забулената. Коя беше тя?

— Откога ме следиш?