Рома Етерна [bg]

Дъждът беше спрял вечерта, но на сутринта отново заваля — точно когато василевс Андроник влизаше триумфално в града от север по Виа Фламиния. Беше почти като в съня на Антипатер, с тази разлика, че времето беше лошо и нямаше цветя, а хората от двете страни на пътя бяха като зашеметени и никой не приветстваше новия император на гръцки. Но Андроник наистина яздеше огромен бял кон и беше великолепен, макар и със сплъстена от дъжда грива и подгизнала брада. Той обаче не пое към Форума, а право към императорския дворец, където щяха да му представят документа за абдикация. Същият, който Антипатер беше писал предния ден.

На церемонията присъстваше целият Велик съвет. Тя се провеждаше в Голямата зала с ловните мозайки, строена от един от последните Херакловци, където императорът посрещаше делегациите от далечни страни. Днес обаче той не седеше на трона, а се беше изправил смирено от лявата му страна и се вглеждаше във византийския император, застанал на десетина крачки срещу него. Зад гърба на Максимилиан се бяха подредили членовете на съвета, а зад Андроник стояха половин дузина велможи, които бяха яздили след него при триумфалното му шествие по Виа Фламиния.

Контрастът между двамата монарси беше поразителен. Императорът беше същинско джудже пред Андроник — огромен мъж, по-висок и по-едър от всички в залата, с груби черти и остра жълта коса на келт или брит, пусната свободно на гърба му. Всичко у него — широките плещи, масивният гръден кош, увисналите мустаци и издадената челюст — излъчваше бича, зверска сила. Ала в малките пронизващи очички светеше хладен човешки ум.

Антипатер беше застанал до Максимилиан, за да превежда. По знак на императора той подаде свитъка на един от велможите на Андроник, мъж с обръснато теме и брокатена роба, обсипана с истински рубини и изумруди. Мъжът му хвърли само бегъл поглед и тържествено го подаде на василевса. Андроник бързо плъзна поглед по първите два-три реда и върна свитъка на велможата си.

— За какво става дума в това нещо? — отривисто попита той.

Антипатер за миг се обърка — нима Царят на римляните не можеше да чете?

— Документ за абдикация, ваше величество — чу той изумен собствения си глас.

— Дай ми го пак! — нареди Андроник.

Гласът му беше силен, дълбок и груб и в никакъв случай не можеше да се каже, че гръцкият му гали слуха — така би говорил един войник или дори селянин, но не и император. Сигурно беше поза. Андроник произхождаше от древно и прославено византийско семейство, но знае ли човек?