По непознати пътеки

Той се прехвърли през дъсчената ограда и аз сторих същото въпреки болките, които изпитвах от раненото рамо.

— Отворете вратата, баас Йеремиас!

— Веднага, нееф Ян! — отговори бурът отгоре. — Как стоят нещата с кафрите?

— Двама се измъкнаха, за другите ще се осветлим. Вратата беше отворена и ние тъкмо се тъкмяхме да влезем, когато доловихме откъм другата страна на оградата приближаващ конски тропот, който бе заглушен от един ревящ за помощ глас.

— Ау, ох, ох! Минхер, помага! Зъл дух искат изяде Квимбо и изяде кон!

Що за дух можеше да е това? Ян побърза към портата и я отвори. След броени мигове Квимбо довтаса на мозамбикския жребец, следван от другите два коня, макар да не ги държеше за юздите, а зад тях «влетя» като фъртуна с далеч проточен напред врат щраусът.

— Ох, дух искат хване беден Квимбо. Минхер застрелват мъртъв дух — извика кафърът, спирайки сега пред мен и сочейки със страхливи жестове назад.

Баас Йеремиас стоеше с един голям фенер на вратата, така че бяхме в състояние ясно да виждаме. Щраусът се беше измъкнал, както по-късно установихме, през оставената много вероятно от зулусите отворена портичка на градинската ограда и се бе натъкнал на Квимбо, който се приближавал към къщата и в мрака не могъл да разпознае птицата. Сега той видя, разбира се, с какво естество духове си бе имал работа и куражът му се възвърна. Скачайки от коня, той хвана метателното си копие и замахна здравата към своя преследвач.

— Какво? Дух съм птица, съм щраус? Чакат, Квимбо искат покаже птица, как се на дух правят!

Той беше сгрешил в преценката си за своя противник. Толкова страхливият, плашлив на свобода щраус в питомно състояние често е един много храбър пазач на дома и стигнал ли е веднъж до осъзнаване на своята сила, той е боец, с когото не е така лесно да завърже човек битка. Квимбо щеше веднага да го узнае. Птицата го събори на земята с едно мощно затичване, угости го с няколко извънредно енергични ритника и го перна с клюн по главата, уцелвайки за нещастие фризурата, която в миг изгуби своята изкусна пантофена форма. Победеният се разпищя пронизително до Бога.

— Помагат, минхер! Ох, беден Квимбо, ох, красив беден коса на Квимбо! Минхер, бият мъртъв, удрят мъртъв, ръгат мъртъв, стрелят мъртъв щраус!

— Роб, назад! — извика Ян и хвана птицата за едно от късите, биещи крила.

Животното се подчини и беше откарано от бура към все още отворения навес. Квимбо се изправи и понечи, държейки все още ръце на перчема, да продължи вайкането, но видя разкъсаното ми рамо, от което кръвта действително много обилно се стичаше. Тутакси скочи към мен и викна разтревожено:

— Минхер имат рана? Минхер скоро съм утрепан мъртъв? Ох, ох, добър беден минхер! Квимбо ще вържат рана на обичан минхер!

Съседите и също Митие бяха дошли насам. При думите на Квимбо те забравиха въпросите и разпитванията, които много вероятно бяха имали на устните, и ме обградиха. Бях въвлечен в къщата и стаята, където прегледаха раната ми. Тя се оказа болезнена, наистина, но не опасна. По време на превързването се стигна до питането и разказването, а после се отправихме с фенери и добре въоръжени навън, за да видим как стои работата със зулусите.