Черен лед
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черен лед». Краткое содержание книги:
Милиардерът Палмър Лойд решава да се сдобие с това чудо — колосален метеорит, най-големият и най-странният, намиран някога на планетата — за да украси с него грандиозния си частен музей. За да постигне своето, той е готов да плати всякаква цена — от милиони долари, до човешки живот.
Но да се пренесе такава чудовищна тежест до другия край на света е задача на самата граница с невъзможното. Шефът на екипа — Глин, не е свикнал да разчита на късмета и не признава отстъпление — двойната осигуровка е негов железен принцип, а безпощадното преследване на целта — стил на мислене и действие.
Взети са предвид всички възможни ходове, събран е екип годен да отговори на свръхвисоки изисквания — научни, психологически и физически, на хората са обещани огромни пари и слава, а досиетата им са проучени до последната буква. Но въпреки всички осигуровки… планът не сработва, на крачка от осъществяването на великата мечта. Пред прага на Антарктика, сграбчени в мъртвата хватка на ледения ад, авантюристите се сблъскват с ужасяващата загадка за произхода и същността на своята находка. Това е мистерията, която трябва да решат, ако искат да оцелеят. Но пътят към спасението е преграден от разочарования, страх, предателства и смърт — стената от черен лед между човешкото достойнство и гибелта.
Глин постави костта в сандъка. След това се обърна пак към гроба и вдигна още нещо с пинсетите.
— Това бе под ботуша — рече.
Вдигна предмета на светлината, изчисти го от полепналия сняг и пръст и пак го вдигна.
— Тока от колан — рече Амира.
— Какво? — попита Макфарлън и се втурна напред.
— Има някакъв тъмночервен камък в сребърна обковка — каза Амира. — Но вижте, стопил се е.
Макфарлън се отдръпна назад.
Амира го погледна.
— Добре ли си?
Макфарлън само разтърка с ръкавицата очите си и поклати глава. „Да го види точно тук, на това място…“ Преди години, след като бяха направили удара с тектитите от Атакама, бе поръчал да им направят по една тока, всяка с разрязан тектит, за да отпразнуват успеха. Той бе изгубил своята много отдавна. Ала въпреки всичко Нестор все още е носил своята, когато е загинал. Макфарлън се учуди колко много бе държал на нея.
Без повече приказки събраха оскъдните вещи на изследователя. След това Глин затвори сандъка. Амира вдигна фенерите и двамата поеха обратно. Макфарлън остана за миг неподвижен, взрян в студената купчина камъни. След това се обърна и ги последва.
28.
Пунта Аренас
17 юли, 8:00
Команданте Валенар стоеше пред малката метална мивка в кабината си, допушваше горчивата угарка от своята пуро и сапунисваше лицето си с ухаещия на сандалово дърво крем за бръснене. Ненавиждаше уханния крем, както ненавиждаше и самобръсначката в мивката: с две остриета, направена от жълта пластмаса за еднократна употреба. Типично американски боклук. Кой друг би си давал труда да прави такова безполезно нещо — с две остриета, след като и едно би свършило работа? Ала доставките на флота бяха нередовни, особено за кораби, които прекарваха повечето от времето си далеч на юг. Гледаше самобръсначката с отвращение — беше една от пакетчето с десет такива, което мичманът му бе издал същата сутрин. Въпросът бе или такава самобръсначка, или обикновен бръснач. Но на борда на един кораб обикновените бръсначи могат да бъдат опасни.
Изплакна острието и го вдигна към лявата си буза. Винаги започваше от лявата страна на лицето си: не можа да свикне да се бръсне с лявата ръка и затова тази страна му бе някакси по-удобна.
Кремът за бръснене поне прогонваше миризмата на кораба. „Алмиранте Рамирес“ бе най-старият разрушител във флота, купен от Великобритания през петдесетте години. Изминалите десетилетия на лоша хигиена, на гниещи в сантините обелки от зеленчуци, химически разтворители, повредените уредби за обработка на отходните води и разляното дизелово гориво бяха пропили кораба с воня, която би могла да изчезне само ако той потъне.
Неочакваното изсвирване на сирена прогони шума на крещящите птици и далечния автомобилен трафик. Погледна през ръждясалия финестрин към пирса и към града отвъд. Беше слънчев ден с кристално ясно небе и свеж, студен, западен вятър.
Команданте се зае отново с бръсненето си. Не обичаше да хвърля котва в Пунта Аренас; това бе неподходящо място за корабите, особено при западен вятър. Беше заобиколен, както винаги, от рибарски корабчета, които се възползваха от подветрената страна на разрушителя. Цареше типичната южноамериканска анархия; никаква дисциплина, никакво уважение, дължимо на един военен съд.
На вратата се почука.
— Команданте — долетя гласът на Тимер, офицерът, командир на свързочната бойна част.
— Влезте — каза команданте, без да се обръща.
Видя в огледалото как вратата се отвори, Тимер влезе, помъкнал подире си някакъв мъж: цивилен, охранен, заможен, самодоволен.
Валенар прекара още няколко пъти ножчето по брадата си. След това го изплакна в металната мивка и се обърна.
— Благодаря ви, господин Тимер — рече усмихнат. — Свободен сте. Бъдете така добър да поставите отвън постови.
След като Тимер излезе, Валенар си позволи да огледа набързо мъжа пред себе си. Беше застанал пред писалището, леко усмихнат, без следа от уплах. „И защо да се страхува?“ — помисли си беззлобно Валенар. Та той, Валенар, бе капитан трети ранг само на книга. Беше му поверен най-стария кораб във флота, определен за възможно най-лошо базиране. Затова кой би могъл да кори мъжа пред него, че бе изпъчил гърди, защото се чувстваше по-важен от безсилния командир на това ръждясяло корито?
Валенар всмука дълбоко и за последно от своята пуро, след което я метна през отворения финестрин. Остави самобръсначката, извади кутия пури със здравата си ръка от чекмеджето на писалището и предложи на непознатия. Мъжът погледна презрително пурите и поклати отрицателно глава. Валенар си взе една.