Черен лед
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черен лед». Краткое содержание книги:
Милиардерът Палмър Лойд решава да се сдобие с това чудо — колосален метеорит, най-големият и най-странният, намиран някога на планетата — за да украси с него грандиозния си частен музей. За да постигне своето, той е готов да плати всякаква цена — от милиони долари, до човешки живот.
Но да се пренесе такава чудовищна тежест до другия край на света е задача на самата граница с невъзможното. Шефът на екипа — Глин, не е свикнал да разчита на късмета и не признава отстъпление — двойната осигуровка е негов железен принцип, а безпощадното преследване на целта — стил на мислене и действие.
Взети са предвид всички възможни ходове, събран е екип годен да отговори на свръхвисоки изисквания — научни, психологически и физически, на хората са обещани огромни пари и слава, а досиетата им са проучени до последната буква. Но въпреки всички осигуровки… планът не сработва, на крачка от осъществяването на великата мечта. Пред прага на Антарктика, сграбчени в мъртвата хватка на ледения ад, авантюристите се сблъскват с ужасяващата загадка за произхода и същността на своята находка. Това е мистерията, която трябва да решат, ако искат да оцелеят. Но пътят към спасението е преграден от разочарования, страх, предателства и смърт — стената от черен лед между човешкото достойнство и гибелта.
— Всичко е точно — рече тя и погледна Глин.
Той бръкна в отворената кутия, извади три респиратора, подхвърли по един на Макфарлън и Амира.
— Сега ще излезем навън и ще работим с дистанционното.
Макфарлън наложи респиратора на главата си, нагласи студената гума около челюстите си. Без качулка вятърът свирепо свиреше покрай ушите и във врата му. От вътрешността на бараката долиташе ясно ядният като на стършел вой на работещата на празен ход сонда.
— По-назад — рече Глин. — Минимална дистанция трийсет и пет метра.
Отстъпиха от бараката. Снегът се виеше във въздуха, превръщаше терена в мътнобяло море.
— Ако това там се окаже космически кораб — рече Амира с приглушен от маската глас, — някой вътре може много да се ядоса, когато господин Диамантена глава надникне там.
Бараката едва се виждаше през снега, отворената врата изглеждаше като замъглен бял правоъгълник в сивеещата вихрушка.
— Всичко е готово.
— Добре — изсумтя Глин. — Пробивай през запечатката. Ще спрем на един милиметър дълбочина от повърхността на метеорита, за да проверим за изтичане на газ.
Амира кимна, насочи дистанционното с пръсти върху ръчката. Воят се усили за миг, след това изведнъж утихна. Минаха няколко секунди.
— Странно, изобщо не напредвам — рече Амира.
— Вдигни сондата.
Амира дръпна ръчката назад, воят отново се усили и се установи на постоянни обороти.
— Изглежда наред.
— Обороти в минута?
— Дванайсет хиляди.
— Увеличи до шестнайсет и спусни отново.
Воят се засили. Макфарлън долови как след малко той отново стана по-приглушен. Чу се остър стържещ звук, а после — нищо.
Амира гледаше малкото екранче от течни кристали на дистанционното: червените числа изпъкваха ярко на фона на черната му кутия.
— Спря — рече тя.
— Имаш ли представа защо?
— Изглежда загрява, може би нещо не е наред с мотора. Но всички вътрешни параметри бяха проверени.
— Издигни я и я остави да се охлади. След това увеличи въртящия момент и спусни отново.
Зачакаха, докато Амира се занимаваше с дистанционното. Макфарлън не откъсваше очи от отворената врата на бараката. След малко Амира изсумтя нещо на себе си и бутна отново миниатюрната ръчка напред. Воят се възстанови, този път по-гърлен. А после изведнъж височината му намаля, след като резецът захапа.
— Отново загрява — рече Амира. — Проклето нещо!
Стиснала зъби, тя бутна рязко ръчката напред.
Височината на воя отново се промени рязко. Последва остър шум като от разкъсване, след това от вратата проблесна мътножълта светлина. Последва я силно пращене, после — второ, доста по-слабо. А сетне всичко утихна.
— Какво стана? — попита остро Глин.
Амира го погледна, намръщена зад маската на респиратора си.
— Не знам.
Направи импулсивна крачка към бараката, но Глин протегна ръка и я спря.
— Не. Рейчъл, първо установи какво се е случило.
С тежка въздишка Амира отново се зае с дистанционното.
— Показва сума глупости, които не съм виждала досега — рече тя, докато превърташе данните от дисплея. — Чакай, ето нещо. Казва „Грешка, код 47.“ — Вдигна глава и изсумтя. — Страхотно. А наръчникът сигурно е в Монтана.
Досущ като във фокус, в дясната ръкавица на Глин се появи малка брошурка. Той я прелисти. Сетне спря изведнъж.
— „Грешка, код 47“ ли каза?
— Аха.
— Невъзможно.
Последва кратка пауза.
— Ели, мисля, че никога не съм те чувала да употребяваш тази дума — отвърна Амира.
Глин вдигна глава от наръчника — изглеждаше съвсем като непознат в арктическото си яке и маската си на главорез.
— Сондата е изгоряла.
— Изгоряла ли? При всичките онези нейни конски сили мощност? Не мога да повярвам…
Глин мушна наръчника в гънките на якето си.
— Повярвай.
Гледаха се един другиго, а снежинките се виеха около тях.
— Но това може да стане, само ако метеоритът е по-твърд от диамант — каза Амира.
Вместо да отговаря, Глин просто закрачи към бараката.
Въздухът вътре бе изпълнен с мириса на изгорена гума. Сондата бе обвита от дим, дисплейчетата по нея бяха тъмни, долната й част — обгорена.
— Изобщо не отговаря — рече Амира, подавайки командите си ръчно.
— Навярно са се повредили изключвателите — предположи Глин. — Извади ръчно резеца.
Макфарлън видя как сантиметър по сантиметър голямото устройство се издигаше в лютивия дим. Когато резецът най-сетне влезе в полезрението му, той видя как назъбения му допреди малко връх се бе превърнал в грозно, кръгло парче метал — стопено и изгорено.