Следите остават
- Автор: Вежинов Павел
- Год: 1954
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Следите остават». Краткое содержание книги:
Източник: http://bgfilmi.bnt.bg/?p=178
Единствена Юлия изглеждаше спокойна и усмихната, макар и тя да имаше своя не малка грижа. Рано сутринта нейната прекалено грижлива майка бе украсила косата и с грамадна синя копринена панделка. Още тогава Юлия бе усетила в това разкрасяване нещо нередно, опитала се бе да възрази, но всички възражения бяха пропаднали. Сега панделката сякаш тежеше на главата и и пареше. Всички пионерки бяха дошли на тържеството в скромната пионерска униформа, без никакви панделки и дрънкулки по себе си — и като че ли точно така трябваше да бъде, работата наистина беше сериозна и важна. Да свали неусетно панделката? Но нали тогава ще остане да стърчи на косата и несресан кичур, а това е смешно и вече съвсем пък не подхожда на тържеството.
Но защо се бавеха? Скоро се разбра, че чакат важен човек от Министерството на вътрешните работи — този, който трябваше да произнесе словото и да връчи наградите. Юлия разбра, че това ще бъде помощник—министърът. Тя си го представяше едър мъж със строга куртка, посивяла коса и въздълго сериозно лице. Погледът, разбира се, ще бъде малко суров и проницателен, походката тежка, гласът отмерен и важен. Ох, няма да бъде лесно с такъв голям човек! Ами ако изведнъж нещо се разсърди и почне да задава въпроси? Ако се взре строго и с укор в панделката и? Ако я запита на колко е години? Дали да го излъже? О, не, не — в никой случай! Как може пионерка да лъже, и то в такъв тържествен ден! За да се окуражи, тя погледна приятелите си, но като забеляза колко и те са смутени и притихнали, тихо въздъхна. Полковник Филипов забеляза тая въздишка, усмихна се ласкаво и приятелски и смигна. Сърцето на Юлия веднага се отпусна. Щом полковник Филипов е тука — в работата няма нищо страшно, той е такъв добър и верен приятел, че на него може винаги, ама съвсем винаги и при всички възможни случаи да се разчита.
След малко в коридорчето навън се чуха бързи стъпки, вратата се открехна и през малката пролука се показа посивялата коса на байчо.
— Помощник—министърът идва! — заяви той тържествено.
Юлия се изправи на крака и зачака с притаен дъх, но външно съвсем спокойна. Обаче възрастните хора в стаичката изглежда, че никак не се разтревожиха, дори не помръднаха от местата си. Вратата отново се отвори, в стаичката влязоха трима души. Първият между тях, на когото другите двама направиха вежливо път, беше млад човек, не висок на ръст, с пъстри усмихнати очи и шеговита усмивка. Дрехите му бяха обикновени, сиви, в ръцете си държеше също такъв сив каскет, от джоба на сакото му стърчеше грижливо сгънат вестник. Полковник Филипов стана от стола си и пръв поздрави госта.
— Малко закъсняхте! — каза той с едва забележим укор в тона си.
Помощник—министърът сложи и двете ръце на гърдите си.
— Моля да бъда извинен! — каза той с искрено съжаление. — Случи ми се непредвидена служебна задръжка!
Представиха му малките герои на тържеството. Като стигна до Юлия, помощник—министърът я погледна усмихнато и бащински я потупа по страната.
— Я виж каква малка хубавица! — каза той едва ли не учуден.
После, като се взря в нея за един кратък миг, сериозно добави:
— И на моята дъщеря подариха такава хубава панделка, но не знаем как да и я вържем…
— Ами че то е много просто! — започна въодушевено Юлия.
— Не е толкова просто — прекъсна я усмихнато помощник—министърът. — Работата е там, че тя няма коса…
— Няма коса? — стресна се Юлия.
— Т.е. има, но е много малко… Тя е едва на шест—месеца.
В стаичката се засмяха. Полковник Филипов каза:
— Щом сме готови, да вървим! Вече ни чакат!… Всички тръгнаха — възрастните спокойно, като нещо тихо си говореха, момчетата с присвити сърца. И изведнъж Юлия, която до тоя момент се бе държала най-добре, изпадна в паника.
— Пешо! — възкликна тя с уплашени очи. — Пешо, моля ти се, развържи ми панделката.
— Защо? — попита намръщено Пешо.
— Защото не е хубаво с панделка, разбери, не е хубаво!
— Ами тогава защо си я вързала?
— Мама ми я върза…
— Щом тя ти я вързала, нека тя да ти я свали… Но майката на Юлия бе навън в салона, именно нейна бе зелената шапка с перото.
— Моля ти се, Пешо, моля ти се! — възкликна Юлия едва ли не уплашено.