Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
В наши дни нещата не стоят по този начин. Подборът е по-строг отчасти защото стандартите са по-високи и отчасти защото Стайнър и другите офицери с него бяха внимателно подбрани за служба в специалните сили. Армията ги искаше там. Днес специалните сили са напълно доброволческо подразделение — „трикратно доброволческа сила“, както обича да ги нарича Стайнър, „първо при постъпването в армията, второ при обучението за парашутисти и трето при постъпването в специалните сили“.
И тогава, и сега курсът не беше лесен. Успешно завършилите го можеха да се гордеят с постижението си. И нещо по-важно: всички останали можеха да разчитат на тях.
След квалификационния курс имаше още обучение. Например…
Тайно проникване. Съществуват няколко начина за проникване в страна, където американските войници са нежелани. Те могат да пристигнат там под прикритие — като туристи, работници или бизнесмени — или тайно с подводница, кораб или самолет, или могат да бъдат спуснати с парашути, което е най-често срещаният начин.
Това означава, че войниците от специалните сили отделят много време за скокове от самолети.
Карл Стайнър разказва как са правили това през 1964 г.:
— Когато много хора скачат от големи самолети под строй във въздуха, най-важно е безопасното им приземяване. Традиционните въздушнопреносими подразделения скачат със стандартен (не маневрен) парашут, за да сведат до минимум риска от оплитане на въжетата във въздуха — причина за сериозно нараняване или гибел. Вторият приоритет е те да се държат заедно в някакъв строй, за да не стане така, че хиляди войници да бъдат разпръснати из околностите. Този приоритет се осъществява с техника, наречена „профилирано товарене“: отделения, взводове и роти се товарят на всеки самолет така, че скачат близо до мястото на мисията им на земята. Това свежда до минимум времето за събирането им след приземяването и увеличава до максимум бойната ефективност на подразделенията.
При парашутна мисия пилотът на самолета командва цялата операция, но надзираващият скоковете отзад е отговорен за всички парашутисти. Това означава, че той непрекъснато трябва да знае местоположението на самолета. Постига това чрез връзка с пилота, изучаване на картата и отбелязване на важни обекти върху нея — обекти на земята като реки, мостове или естествени обекти, които може да разпознае от въздуха на път за мястото на скачане.
Понеже пилотът се намира в кабината, откъдето може да види повече, той помага, като съобщава: „Пресякохме тази и тази река“ или „Наближаваме тази и тази характерна черта на терена.“
Когато внедрявахме някое А-отделение в така наречената отказана територия (територия, в която не бяхме желани и където можеше да бъде опасно да си американски войник), искахме членовете на екипа да могат да се приземят колкото е възможно по-близо един до друг.
По това време парашутите „Тоджо“25 бяха заменили по-старите и по-прости парашути, с които отначало се обучавах. В онези дни парашутите „Тоджо“ бяха управляеми до известна степен. Недостатъчно, за да определиш някой пункт на земята и да се приземиш в него, но достатъчно, за да може отделението да се събере във въздуха и после да се приземи в един и същ ограничен район.
Парашутите „Тоджо“ изглеждаха като обикновените ни парашутни куполи с форма на чадър, но отзад имаха овален отвор от шест квадратни метра, през който се образуваше въздушна струя със скорост около осем възела. Парашутът притежаваше система от плъзгащи се на ролки повдигачи, които човек активираше след скока от самолета. Чрез наклоняването на купола на едната или другата страна те позволяваха насочването на тази струя.
Когато скачахме, плъзгащите се повдигачи бяха закрепени с вилки към въжетата. Щом се озовавахме във въздуха, изваждахме вилките и повдигачите се освобождаваха, за да се плъзнат по ролките. След това ако искахме да завием надясно например, протягахме назад дясната си ръка и хващахме десния заден повдигач, а с лявата ръка хващахме левия преден. После дърпахме десния заден повдигач надолу и издърпвахме левия преден повдигач нагоре. Това наклоняваше купола и човек завиваше надясно. Когато се обръщахме в посоката, в която искахме да отидем, тогава ги центрирахме отново и куполът се изправяше… Или поне се опитвахме, защото никога не успявахме да следваме напълно избраната посока.
25
По името на Хидеки Тоджо (1885–1948 г.), японски генерал и политик. — Бел.ред.