Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Всеки войник научаваше как да извършва нелегални и секретни операции; как да изгражда разузнавателни мрежи, както и мрежи за бягство и избягване на врага; как да провежда операции за попълване на запасите през нощта; как да подготвя площадка за кацане на самолети и как да ги приземява, и как да подготвя зони за спускане на парашутисти. Той научаваше техники за нелегално проникване и оттегляне, ориентиране в местността и специално разузнаване в дълбочина, при което щеше да действа изключително потайно, за да разгледа непосредствено всичко, което врагът иска да скрие от очите му. Това често означава живот в скривалища в продължение на дни — землянки, които екипът изкопава и после покрива с почва, клони или други подръчни материали.
Всеки войник научаваше достатъчно основния език, на който се говореше в предназначения за групата му регион — немски например за членовете на 10-та група в Европа или суахили за 3-та група. По-късно езиковите умения се подобриха неимоверно и от войниците в специалните сили се очакваше да отделят цялото си време през шест месеца от годината за постигането на съвършенство в определения им език. През 1964 г. не се изискваше съвършенство, но от войниците се очакваше да могат да водят обикновен разговор.
По подобен начин всеки войник получаваше и културно обучение в съответствие с определената за екипа страна, така че когато той пристигне тим, вече да знае как да се държи, за да спечели приятели и да не отблъсне хората, на които бе дошъл да помогне, нанасяйки по такъв начин вреда на мисията.
И накрая, въпреки че всеки командир на А-отделение разполагаше със сержант за операциите и сержант за оръжията, отговорностите на офицера включваха знания за непряка огнева поддръжка — артилерийски и минохвъргачен огън — и как да ги прилага най-точно и ефективно. Той трябваше да знае как да планира огнева отбрана, как да повика на помощ въздушна или морска огнева поддръжка, ако възникнеше необходимост от тях.
Всеки квалификационен курс представлява смес от обучение в клас и полево обучение, но с голям превес на полевото обучение. За Карл Стайнър и останалите около петдесетима други офицери, участващи с него, това беше — отново — ускорена програма от седем вместо обичайните десет седмици. В наши дни квалификационният курс е още по-продължителен.
През 60-те години повечето лекции се изнасяха в щабния комплекс на специалните сили в района на хълма Смоук Бомб във Форт Браг, в паянтови дървени казарми от времето на Втората световна война или по-рядко в по-малки едноетажни сгради от канцеларски тип. Климатичните инсталации не бяха и сънувани. Хората, които отиваха там, не очакваха комфорт.
След седмица основен инструктаж всички се изнесоха на полето за още две седмици практикуване на изучаваните в класната стая техники. Тази последователност беше задължителна по време на курса.
Полевото обучение и практика се извършваха на местата за обучение във Форт Браг и съседния лагер „Маккол“, както и в националния парк „Юхари“ на петдесет километра разстояние в западната част на Северна Каролина. През последвалите години лагерът „Маккол“ бе трансформиран в добре екипиран център за обучение на специалните сили; но в онези дни този център не съществуваше и там нямаше нищо освен останалите от Втората световна война тренировъчна писта за безмоторните самолети на 82-ра въздушнопреносима дивизия и бетонните основи на разрушени сгради.
И накрая, целият инструктаж и обучение се обединяваха в едно главно учение, което навремето се наричаше „Гоблър Уудс“, а сега е наречено „Робин Сейдж“, в района на националния парк „Юхари“.
„Гоблър Уудс“ се провеждаше по следния начин: курсистите офицери образуваха симулирани А-отделения, изпратени в измислена страна (която често заради военната игра се наричаше Пайнленд24). Там трябваше да се свържат с местните хора и да ги превърнат в партизани. Тази роля обикновено се играеше от войници от тиловите части във Форт Браг (може би двеста и петдесет души), които се обличаха и държаха като цивилни.
Задачата на А-отделението се състоеше във взаимодействие с командира на партизаните (който винаги нарочно затрудняваше това взаимодействие), превръщане на последователите му в истински партизански отряди и принуждаването им да вършат това, което А-отделението желаеше — взривяване на мостове, електропроводи, поставяне на засади и други задачи от арсенала на нетрадиционната война, — както и работа по граждански въпроси, целяща да спечели сърцата и умовете на местните хора.
Войниците, които се справяха успешно с тези задачи, бяха награждавани с нашивката цветна ивица върху зелените им барети. В противен случай им се даваше възможност да изкарат друг квалификационен курс или ги връщаха обратно в традиционните части. Повечето от преминалите курса със Стайнър издържаха успешно изпитанието.
24
Скърбяща земя. — Бел.прев.