Огненият патрул
- Автор: Кош Алекс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият патрул». Краткое содержание книги:
И ето Зак, Алиса, Чез, Наив, Невил и техният наставник Кейтен заминават за Крайдол — затънтено градче в Пограничните райони. Единственият плюс — това е родният град на братята Викерс, което ще помогне на патрула да свикне с новото място.
Всичко започва с това, че Огненият патрул е настанен в небезизвестната Прокълната къща, където откриват мистериозен фонтан, а нататък събитията се развиват с главоломна бързина…
Ако си спомням добре Закона за съхранение на магическата енергия, то Универсалната стена, поемайки определено количество магическа енергия, се самоунищожава, освобождавайки получената енергия, както и енергията, изразходвана за създаването й. Доколкото знам, всичко се случва в невидим за нас диапазон, но това няма да ми попречи да използвам тази енергия отново! Как не се сетих по-рано? Например мога да вплета в щита заклинание за огнена топка, която да погълне цялата енергия, освободена от Универсалната стена! Така ще се справя с почистването доста бързо.
Ех, само ако можех да отделя няколко часа за заклинанието — да опиша потоците, да изчисля енергията… но нямах време. Трябваше да го измисля веднага, бързо. Много исках пак да впечатля чичо си.
Сплетох заклинание за Универсална стена, после много бавно, за да не сгреша нещо, вплетох в него усъвършенствана Огнена топка. И всичко се получи точно, успях да създам най-сложното в моя арсенал заклинание без нито една грешка! Остана само да пусна моето ново изобретение в стаята… и за всеки случай да избягам по-далече.
Ромиус се беше облегнал на стената и с интерес наблюдаваше действията ми.
Пуснах заклинанието в стаята, бързо затворих вратата и се затичах към отсрещната стена. Ромиус ме изпрати с учуден поглед, но остана до вратата.
Май трябваше да започна унищожаването от върха, но вече беше твърде късно.
И тогава се разнесе страшен трясък.
Вратата изхвърча — едва успях да се отместя и овъгления й скелет се удари в стената. От стаята изскочиха пламъци, нещо вътре гореше.
— Чувствам, се след твоето почистване сградата ще се нуждае от сериозен ремонт — спокойно отбеляза Ромиус и в потвърждение на думите му от стаята се разнесе ужасен шум. Чичо ми се огледа и добави по-тихо: — Много сериозен. За такива неща би трябвало и наказанието да ти увеличат.
— Какво? — опитах да се оправдая. — Казаха ми да премахна кактусите, това и правя.
— Заедно с част от Академията? Нека набързо да почистя всичко тука и да се махаме преди да са дотичали сеирджии. А, да… то всъщност няма сеирджии. Почти всички са на практика. Но все пак нека аз да довърша, така ще съм много по-спокоен.
От стаята бавно изпълзя воняща зелена тиня.
— Тук ще направим така — замърмори си под нос Ромиус, докато изпълняваше някакви непознати манипулации над тинята. — Ама съм и аз, трябваше да ти кажа да започнеш изгарянето отгоре, и да стане постепенно…
Благодарение на действията на Ромиус тинята изчезна, буквално се стопи пред очите ни.
— Не искаш ли да хвърлиш един поглед в стаята си? — попита Ромиус, когато всички следи от дейността ми като градинар най-накрая се изпариха. — Сигурно ще е забавна гледка.
Наистина се чудех как ли изглежда стаята ми след последното ми заклинание. И още повече исках да видя пробития от кактусите таван — трябва да е незабравима гледка.
Внимателно прекрачих прага и първо погледнах нагоре.
Уау! Таван в стаята изобщо нямаше, на негово място зееше огромна дупка с назъбени краища. Ясно виждах, че в тавана на следващия етаж е зейнала също такава дупка, но с малко по-малък размер. Всички стени на стаите бяха силно обгорени. Представете си само как трябва да е бил обгорен естествено черен камък, така че да си личи от пръв поглед. На места даже изглеждаше леко разтопен. Въпреки че това са глупости, защото кулата беше направена от много здрав камък, напълно невъзприемчив към магии.
— Нагледа ли се? — попита Ромиус и надникна вътре. — Леле!
Той прокара пръста си по абсолютно черната стена.
— Дори сажди няма, всичко е разтопено. Чудя се как изобщо са издържали стените на Академията.
— Но нали дагора е невъзприемчив към магията! — бях изненадан.
— Да, невъзприемчив е — съгласи се чичо ми. — Но само в определени граници. Същото е както с желязото в ковачницата — до определен момент издържа на температурата и не се стопи, след това с повишаване й постепенно става все по-меко и по-меко. По същия начин дагора при определена сила на магическо въздействие може да започне да се топи.
— Уау — само това успях да кажа.
Никога не бях чувал за подобно нещо. Макар да звучи логично, кой би си помислил, че дагора може да не издържи на магическа атака? Експлозията трябва да е била много силна. Кактусите почти два дни са натрупвали в себе си магическа енергия и заклинанието я е използвало всичката, за да се създаде огнено кълбо с чудовищна сила.
Ромиус ме потупа по рамото.
— Това е, приключихме, и то доста бързо, така че ни останаха няколко часа да си поговорим. Но първо ми кажи как го измисли това, — и той погледна с уважение към останките от моята стая.