Целуни момичетата
- Автор: Паттерсон Джеймс
- Серия: Алекс Крос #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Десислава Петровска
- Жанр: Маньяки
Электронная книга - «Целуни момичетата». Краткое содержание книги:
Имаше няколко интересни детайла, може би ключови следи.
Отбелязвай си всичко. Води си бележки. Запомняй.
Долапът в столовата съдържаше прибори от чисто сребро, костен порцелан, скъпи ленени салфетки. Джентълмена умееше да си подрежда масата.
На бюрото му имаше официална хартия за писма и пликове с елегантен сребърен кант. Винаги Джентълмен.
Един екземпляр от „Джобна енциклопедия на вината“ на Хю Джонсън лежеше на кухненската маса.
Сред десетината скъпи костюма имаше и цели два смокинга. Дрешникът беше малък, тесен и без нито една прашинка. По-скоро килер, отколкото хранилище за дрехите му.
Нашият странен, странен Джентълмен.
Отидох при Кейт след едночасова обиколка из жилището. Бях прочел докладите на местната полиция. Бях разговарял с повечето технически лица, но засега не разполагаха с нищо. На всички нас това ни се струваше невъзможно. Бяха докарали най-модерното лазерно оборудване от центъра на Лос Анджелис. Рудолф все трябваше да е оставил някъде следи. Но не! Поне засега това бе най-близкият паралел с Казанова.
— Как си, Алекс? — попита Кейт. — Страхувам се, че през последния час се изгубих в собствения си свят.
Бяхме застанали на прозореца, от който се откриваше гледка към булевард Уилшайър и „Лос Анджелис Кънтри Клъб“. Десетки бляскащи коли и осветени сгради в тъмнината. Една смущаваща реклама на Калвин Клайн грееше в края на улицата. Изобразяваше гол модел върху канапе. Мания, възвестяваше рекламата. Само за мъже.
— За кой ли път се опомням като от лош сън — каза Кейт. — Всички отвратителни кошмари на света най-неочаквано ме връхлетяха, Алекс. Откриха ли нещо?
Поклатих глава, наблюдавайки отраженията ни в тъмното стъкло.
— Направо е влудяващо. Рудолф също извършва „съвършени“ престъпления. Експертите може би ще успеят да докажат идентичността на влакна от дрехите му с находки от местопрестъпленията, но Рудолф е невероятно предпазлив. Мисля, че знае много за съдебните доказателства.
— По този въпрос много се пише напоследък. Повечето лекари имат отлични способности за усвояване на техническа информация.
Кимнах. И аз си мислех същото. Кейт имаше данни за детектив. Изглеждаше изморена. Запитах се дали и аз изглеждам толкова изморен, колкото се чувствах.
— Няма смисъл да повдигаш въпроса. Няма да отида в болницата сега. Но мисля, че тук нямаме повече работа за тази нощ. Загубихме го, мътните да го вземат, загубихме ги и двамата.
74
Напуснахме шикарния апартамент на Уил Рудолф точно в два часа през нощта. В Северна Каролина беше пет сутринта. Виеше ми се свят. На Кейт също. И двамата не бяхме в час.
Преумора, изтощение, възможни вътрешни наранявания, всичко се сливаше в едно. Може и друг път да съм се чувствал по този начин, но, честно казано, не си спомнях, пък и нямах желание да се ровя из паметта си. Строполихме се в първата от нашите стаи в момента, в който се добрахме до „Холидей Ин“.
— Как си? Не ми изглеждаш особено добре — попита Кейт и извади слушалка и уред за мерене на кръвно налягане от пътния си сак. Тя изобщо не приемаше отговори като „не“, „в никакъв случай“ или „няма да стане“.
Въздъхнах.
— Не съм дошъл за преглед на физическите ми параметри — казах с най-голямата решителност, която успях да си придам при дадените обстоятелства.
— Свали си ризата, детектив Крос — нареди ми Кейт. — Не ми усложнявай излишно деня. Или по-скоро нощта.
Започнах да си свалям ризата през главата. Издадох нещо средно между стон и крясък. Самото сваляне на ризата ми причиняваше непоносима болка. Може би наистина бях сериозно наранен.
— О, ти си направо супер и екстра — усмихна се доктор Мактиърнън и ми намигна. — Дори ризата не можеш да си свалиш.
Тя се приближи до мен, много близо до мен и започна да преслушва дишането ми със слушалката. Аз можех да чуя дишането й без помощта на какъвто и да било уред. Харесваше ми биенето на сърцето й толкова близо до мен.
Провери състоянието на раменната ми лопатка. После вдигна ръката ми и аз изквичах от болка. Може би се бях пребил по-зле, отколкото си мислех. Но по-скоро тя не ме докосваше по най-нежния начин, докато ме преглеждаше.
След това ме сръга в корема и ребрата. Видях звезди, но дори не гъкнах в знак на протест.
— Боли ли те така? — попита.
— Не. Може би. Да, малко. Добре де, доста. Ох! Тук не чак толкова. Ох!
— Да те блъсне кола не спада към начините за поддържане на средно статистическото човешко тяло в шампионска форма — каза тя. Отново докосваше ребрата ми, този път по-внимателно.