Пир за врани

Не беше нужно обаче Робърт да знае това. Той беше само едно малко болно момче, обичало майка си.

— Ето — каза Санса, — вече приличаш на истински лорд. Мади, донеси плаща му. — Беше от агнешка вълна, мек и топъл, красиво небесносиньо, открояващо кремавия цвят на туниката му. Тя го стегна на раменете му със сребърна брошка с форма на лунен сърп и го хвана за ръката. Този път поне Робърт тръгна послушно с нея.

След падането на лейди Лиза високата зала беше стояла затворена и когато я видя пак, Санса потръпна от студ. Залата беше дълга, величествена и може би красива, но тя не обичаше да влиза тук. И в най-хубавите мигове тук беше сумрачно и студено. Тънките колони приличаха на костеливи пръсти, а сините жилки в белия мрамор й напомняха за жили по краката на стара вещица. Макар по стените да имаше над петдесет сребърни скоби, бяха запалени само десетина факли, тъй че по пода играеха сенки и изпълваха всеки ъгъл. Стъпките им заотекваха от мрамора и Санса чу вятъра, тропащ по Лунната врата. „Не бива да поглеждам към нея — каза си. — Иначе ще се разтреперя повече и от Робърт“.

С помощта на Мади настани Робърт на трона от язово дърво — на купчината възглавнички — и нареди на слугите да съобщят, че негово благородие е готов да приеме гостите си. Двама стражи в небесносини плащове разтвориха вратите в другия край на залата и Петир поведе посетителите по дългия син килим, изпънат между редиците костено-бели колони.

Момчето поздрави с пискливото си гласче лорд Нестор и изобшо не спомена за брадавицата. Когато Върховният стюард го попита за майка му, ръцете на Робърт затрепериха.

— Марилион… Марилион я хвърли от Лунната врата.

— Ваше височество видя ли как стана това? — попита сир Марвин Белмур, дългурест червенокос рицар, бивш началник на гвардията на Лиза, преди Петир да го смени със сир Лотор Брун.

— Алайн го видя — каза момчето. — И моят пастрок.

Лорд Нестор я погледна. Сир Албар, сир Марвин, майстер Колемон, всички я гледаха. „Тя беше моя леля, но искаше да ме убие — помисли Санса. — Задърпа ме към Лунната врата и се опита да ме бутне през нея. Изобщо не исках онази целувка, само си правех замък в снега“. Присви се, за да не затрепери.

— Моля да я извините, господа — тихо каза Петир Белиш. — Още я спохождат кошмари след онзи ден. Нищо чудно, че й е трудно да говори. — Пристъпи зад нея и леко я хвана за раменете. — Знам колко е трудно за теб, Алайн, но приятелите ни трябва да чуят истината.

— Да. — Гърлото й беше толкова пресъхнало и стегнато, че почти я болеше да говори. — Видях… Бях с лейди Лиза, когато… — Сълза се затъркаля по бузата й. „Това е добре… една сълза е добре“. — …когато Марилион… я бутна. — Едва чуваше думите си.