За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството
- Автор: Настрадинова Величка
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството». Краткое содержание книги:
– Няма ги. От две години са в чужбина.
А зелената градина е изложила на показ пред слънцето всичките си багри.
– Кой им полива цветята?
– Отде да знам. Никой — прозява се съседката и недоверчивият й поглед ме пъди. Но аз промушвам ръка през решетките на вратата, за да взема зеленясалата медна чаша, пълна с вода, където плава лист от лавър. Върху метала са гравирани думите Virtuti et merito — „За храброст и за заслуги“.
Та кажете, добри хора, как да следвам съвета на римския поет? И как да не се удивлявам?
Марта помълча, вдигна притворените си клепки като след сън и каза:
– Добре. Надявам се, че децата ще те разберат.
– Стига междувременно да не пораснат и да се „влеят в редиците на крачещото към светли бъднини човешко общество“ — мрачно промърмори Матев.
Марта се провря под мишницата му и го загледа усмихната:
– Може да не ти се вярва, но човечеството наистина върви към светли бъднини, въпреки всичките си щуротии. И преди да извърши някоя непоправима глупост, винаги се явява поне един светъл ум, за да го възпре. А някой ден добрите сили ще се обединят…
– И ще настъпи Раят на Земята — продължи да мърмори Матев.
– А защо не? Ти виж само как се получава: някоя нация живее в мир със себе си и със света. И там се настанява благоденствието. Това според мен става, защото наоколо се наслоява положителна биоенергия, образува добра биосреда и тя защитава цели континенти дори от природни бедствия. А лошите излъчвания на човешките мозъци, натрупани върху някои нещастни пространства, постоянно водят до размирици, неблагополучие, катастрофи…
– Теорията ти е интересна — се оживи Матев.
– Каква ти теория! — едва не се обиди Марта. — То си е живата истина. Ти погледни само у съседите Стоеви — те се карат, децата им боледуват, цветята им вехнат, къщата им се руши…
– Е, това е естествено.
– А когато размерите са по-големи, не е естествено? Знаеш ли, идва ми наум една стара приказка. Още от времето, когато имало разни кралства, княжества и всякакви други феодални владения, например Бургундия, Нормандия, Лангедок…
Матев остави листовете и погледна Марта:
– Хайде да излезем на терасата. Ще ти поднеса твоя любим чай, ще се разположим удобно и това детенце най-после ще иде да си учи уроците.
– Хм. Вече не ти е удобно да прегръщаш жена си — успя да вметне Мария, но той се направи на глух, отпрати със строг поглед дъщеря си, изведе Марта на балкона, настани я и я помоли да продължи.
– Та, в едно такова кралство живеели бабичка и деденце. Аз си ги представям едни дребнички, пъргави, добродушни, бабичката намира време и да се закичи с цвете, а бузите на дедето са розови като на Дядо Коледа, защото той не се отказва да си сръбне чашка вино след вечеря…
– Деденцето може да си „сръбне“ след вечеря, а един здрав и силен мъж в цветуща възраст — не.
Матев опита да се размърмори отново, но не му бе позволено.
Марта се разсмя весело:
– Не забравяй, о, силни и красиви мъжо, че и ти си дядо, откакто нашият син се ожени.
– Още нямам внуци, а дъщеря ми е почти дете.
– Да, детенце на седемнайсет годинки. А моите старци са се оженили, когато тя била на тринайсет, той — на шестнайсет години, и народили деца, и ги изгледали, и внуците изгледали, и ги пратили по света, а те останали да живеят в сговор и обич край селска черквица, съградена на най-високото място в околността, малко отдалечена, но всред чудни ливади, дето пасели овчиците на бабата, край бистра река, дето дядото ловял риба…
– Гледката ще бъде завършена, ако прибавиш че около малката им къщичка цъфтели рози и липи…
– Пеели славеи и подвиквали пъдпъдъци — доуточни невъзмутимо Марта. — Но една сутрин бабичката, докато наливала мляко на дедето, взела да му разказва съня си, а той бил такъв: Дошъл покровителят на черквицата свети Ириней или свети Раймунд, да речем, и попитал: „Нинон, щастлива Нинон, нима не ти е жал за хората?“.
– А! Бабичката се казвала Нинон? — даваше вид, че се вживява Матев.
– А деденцето — Симон. И били известни с прозвището „Добре, Нинон, добре, Симон“, на старофренски звучи чудесно: „Бон, Нинон, бон, Симон“.
– И на младофренски не звучи зле — опита да вметне Матев.
– А това било така, защото те винаги се съгласявали един с друг и никой никого не прекъсвал, особено ако му разказват приказка.