Книгата на мъртвите

Слънцето се скриваше и показваше иззад опушените облаци, а морето се плискаше в брега.

Ашли Дули, роден и израснал в Южна Каролина, беше съблякъл якето си и завързал ръкавите около големия си корем. Той насочи чисто новата си видеокамера към жена си Маделиза, после спря да снима, когато един черно-бял басет се появи иззад високите треви на дюната. Кучето изприпка при Маделиза, а дългите му уши се влачеха по пясъка. Притисна се към крака й и задиша тежко.

— Погледни, Ашли! — Тя клекна и го погали. — Горкото сладурче трепери. Какво ти е, миличък? Не се плаши. Още е малък.

Кучетата я обичаха. Винаги ходеха при нея. Никога куче не й беше ръмжало, всички я харесваха. Миналата година се наложи да приспят Фризби, когато се разболя от рак. Маделиза още не го беше прежалила и не можеше да прости на Ашли, че отказа лечението заради разноските.

— Ела насам — каза Ашли. — Ако искаш, мога да те снимам с кучето. Ще уловя и красивите къщи отзад. Господи, погледни тази. Сякаш сме в Европа. Кой, по дяволите, има нужда от толкова голяма къща?

— Искам да отидем в Европа.

— Казвам ти, тази камера е страхотна.

Маделиза не можеше да понася да слуша повече. Как можеше да си позволи камера за хиляда и триста долара, но не и да отдели пари за Фризби.

— Погледни я. С всички тези балкончета и червен покрив — посочи той. — Представи си да живееш в такава къща.

Ако живеехме в такава къща, помисли си тя, нямаше да имам нищо против да купуваш скъпи камери и телевизор с плазмен екран, и щяхме да си позволим сметките за ветеринаря на Фризби.

— Не мога да си представя — отвърна тя, като позираше пред дюната.

Басетът седеше в краката й и дишаше тежко.

— Чувам, че в тази посока имало къща за трийсет милиона долара. — Той махна с ръка. — Усмихни се. Това не е усмивка. Широка усмивка. Мисля, че е собственост на някоя знаменитост, може би на основателя на веригата „Уол Март“. Защо това куче диша така тежко? Не е толкова горещо. Пък и трепери. Може би е болно, може да има бяс.

— Не, глупчо, трепери, защото е уплашено. Или е жадно. Казах ти да вземем бутилка с вода. Основателят на веригата „Уол Март“ е покойник — добави тя, докато галеше басета и оглеждаше плажа. Не забеляза никого наблизо, само няколко души в далечината, които ловяха риба. — Мисля, че се е изгубил — каза. — Наоколо не виждам никой, който може да му е собственик.

— Ще го потърсим и ще снимаме.

— Какво ще търсим? — попита тя, а кучето се притискаше до крака й, дишаше тежко и трепереше. Маделиза го огледа, забеляза, че се нуждае от баня и ноктите му имат нужда от скъсяване. После и нещо друго. — Боже мой, мисля, че е ранен. — Тя докосна шията на кучето, погледна кръвта на пръста си, започна да рови в козината му, като търсеше рана, но не намери. — Много странно. Защо по него има кръв? Има и още. Но не изглежда да е ранен. Гадост.