Книгата на мъртвите
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #15
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ралица Ботева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Книгата на мъртвите». Краткое содержание книги:
— Тази храна отзад ми пречи. Точно сега миризмата на храна ми действа зле.
— Жалко. Роуз е болна от грип.
Скарпета спря колата на паркинга до сградата, където живееше Роуз.
— Не искам да се разболея от грип — каза той.
— Тогава остани в колата.
— Искам да знам какво си направила с пистолета ми. — Това също го беше повторил няколко пъти.
— Както ти казах, на безопасно място е.
Тя паркира. На задната седалка имаше кашон, пълен с кутии с капаци. Беше стояла будна цяла нощ и беше готвила. Беше сготвила достатъчно талиолини със сос „Фонтина“, лазаня „Болонезе“ и зеленчукова супа, за да нахрани двайсет души.
— В снощното ти състояние не биваше да разполагаш със зареден пистолет — добави тя.
— Искам да знам къде е. Какво направи с него?
Той вървеше малко по-напред от нея и не й предложи да носи кашона.
— Пак ще ти кажа. Взех ти го снощи. Взех и ключа от мотора. Помниш ли, че ти взех ключа, защото настояваше да се прибереш с мотора, а едва стоеше на краката си?
— Този бърбън у вас — изломоти той, докато вървяха към измазаната в бяло сграда под дъжда. — „Букърс“. — Сякаш тя беше виновна. — Не мога да си позволя толкова качествен бърбън. Толкова меко влиза, че забравих колко е силен.
— Значи аз съм виновна.
— Не знам защо държиш толкова силен алкохол вкъщи.
— Защото ти го донесе на Нова година.
— Все едно някой ме е ударил с железен лост по главата — оплака се той, докато се качваха по стълбите и портиерът им отваряше вратата.
— Добро утро, Ед — поздрави Скарпета и чу, че телевизорът в кабинета му до фоайето работи. Чу, че даваха новините, пак говореха за убийството на Дрю Мартин.
Ед погледна към кабинета си и поклати глава.
— Ужасно, ужасно. Беше мило момиче, много мило момиче. Видях я тук точно преди да я убият. Даваше ми двайсет долара бакшиш винаги, когато идваше. Ужасно. Такова мило момиче. Изобщо не беше високомерна.
— Била е отседнала тук? — изненада се Скарпета. — Мислех, че винаги отсяда в хотел „Чарлстън Плейс“. Поне така съобщаваха в новините, когато идваше в града.
— Треньорът й по тенис има апартамент тук. Почти не го използва, но го държи — обясни Ед.
Скарпета се учуди, че не беше чувала за това. Но сега не беше моментът да разпитва. Тревожеше се за Роуз. Ед натисна копчето на асансьора за етажа на Роуз.
Вратите се затвориха. Тъмните очила на Марино бяха точно срещу нея.
— Мисля, че имам мигрена — изхленчи той. — Имаш ли нещо за мигрена?
— Вече взе осемстотин милиграма ибупрофен. Няма да пиеш нищо поне пет часа.
— Това не помага за мигрената. Не бива да държиш толкова силни напитки у вас. Все едно някой ми е сипал нещо в питието и съм упоен.
— Единственият човек, който ти е сипал нещо, си ти.
— Как можа да се обадиш на Бул? Ами ако е опасен?
Тя не можеше да повярва, че го каза след случилото се снощи.
— Надявам се, че няма да го накараш да помага в офиса — продължи да мърмори той. — Нищо не разбира. Само ще ни се пречка.
— В момента не мога да мисля за това. Мисля за Роуз. И може би е крайно време и ти да помислиш за някого друг, освен за себе си. — Започваше да се ядосва и бързо тръгна по коридора със стари бели стени и износен син килим.
Натисна звънеца на апартамента. Никой не отговори, отвътре не се чуваше друг звук, освен телевизора. Остави кашона на пода и пак натисна звънеца. После пак. Обади се на мобилния й телефон, после на стационарния. Чу ги как звънят вътре, после и гласовата поща.
— Роуз! — Скарпета почука на вратата. — Роуз?
Чуваше телевизора. Нищо, освен телевизора.
— Трябва да вземем ключ — каза тя на Марино. — Ед има. Роуз!
— Зарежи. — Марино ритна вратата с всичка сила, разлетяха се трески, веригата се скъса, месинговите части се посипаха по пода, вратата се отвори и се блъсна в стената.
Вътре Роуз лежеше на дивана неподвижна, със затворени очи, пепеляво лице и разпуснати кичури дълга снежнобяла коса.
— Обади се на 911! — Скарпета сложи възглавници под главата й, за да я повдигне, докато Марино викаше линейка.
Тя премери пулса на Роуз — шейсет и едно.
— Идват — съобщи Марино.
— Иди до колата. Медицинската ми чанта е в багажника.
Той излезе тичешком, а тя забеляза винена чаша и шишенце с хапчета на пода, почти скрити от кувертюрата на дивана. Беше потресена, когато разбра, че Роуз пие „Роксикодон“, търговско име за оксикодон хидрохлорид, упойващо обезболяващо, към което лесно се привиква. Рецептата за сто таблетки беше изпълнена преди десет дни. Тя отвори капачето на шишето и преброи зелените хапчета от по петнайсет милиграма. Бяха останали седемнайсет.