История на вечността (Есета и разкази)
- Автор: Борхес Хорхе
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румен Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на вечността (Есета и разкази)». Краткое содержание книги:
Тези разсъждения (подразбираеми, естествено, в пантеизма) биха позволили нескончаем спор; аз сега ги извиквам, за да осъществя едно скромно намерение: историята на развоя на една идея през разнородните текстове на трима автори. Първият текст е бележка от Колридж; не знам дали той я е написал в края на XVIII или в началото на XIX век. Казва дословно:
„Ако човек прекоси Рая в някой сън и му дадат едно цвете като доказателство, че е бил там, и щом се пробуди, намери това цвете в ръката си… значи, какво?“
Не знам какво мнение ще изкаже моят читател за тая въобразеност; аз я намирам съвършена. Използването й като основа за други измислици изглежда предварително невъзможно — има целостта и единството на завършек към датата, на изчерпателност. Ясно е, че е така — в порядъка на литературата, както и в останалите изкуства, не съществува действие, което да не увенчава една безкрайна поредица от причини или да не бъде извор на безкрайна поредица от въздействия. Зад измислицата на Колридж стои общата и прастара измислица на поколения любовници, които искали като залог едно цвете.
Вторият текст, който ще привлека за доказателство, е един роман, нахвърлян от Уелс през 1887 г. и пренаписан подир седем години, през лятото на 1894. Първата версия била онасловена Летопис на аргонавтите (в това отстранено заглавие летопис има етимологическата стойност на времеви); а окончателната — Машината на времето. В този роман Уелс продължава и преустройва една прастара литературна традиция: предвиждането на бъдещи събития. Исайя вижда опустошаването на Вавилон и възстановяването на Израел; Еней — военната участ на своето потомство — римляните; пророчицата от Старата Еда — връщането на боговете, които ще открият след цикличната битка, в която нашата земя ще загине, захвърлени из тревата на една нова ливада шахматните фигури, с които по-рано са играли… За разлика от такива пророкуващи наблюдатели, главният герой на Уелс пътува физически в бъдещето. Връща се капнал, прашен и съсипан; връща се от едно прадалечно човечество, което се е разроило на мразещи се видове (безделниците елои, обитаващи порутени дворци и съсипани цветни градини; подземните и нощнозрящи морлоци, ядящи първите); връща се с побелели слепоочия и носи от бъдещето едно повехнало цвете. Такава е втората версия на образа на Колридж. По-невероятно, отколкото небесното цвете или цветето от някой сън, е бъдещото цвете, противоречивото цвете, чиито атоми сега заемат други места и още не са се съчленили.
Третата версия, която ще коментирам, най-усъвършенстваната, е измислица на един далеч по-сложен писател, отколкото Уелс, макар и по-малко надарен с онези приятни добродетели, които обикновено наричаме класически. Думата ми е за автора на Унижението на Нортморови, тъжния и лабиринтов Хенри Джеймс. Умирайки, този автор остави един недовършен роман с фантастичен характер — Чувството за миналото, който е вариация или разработка на Машината на времето44. Главният герой на Уелс пътува из бъдещето с някакво умонепостижимо возило, което напредва или отстъпва във времето, както другите возила — в пространството; Джеймсовото средство за придвижване се връща в миналото, в XVIII в., благодарение на това, че се отъждествява с онази епоха. (Двата похвата са невъзможни, ала по-непроизводителен е този на Джеймс.) В Чувството за миналото връзката между действително и въображаемо (между сегашно и минало) не е цвете, както в предишните художествени фантазии — тя е датиращ от XVIII в. портрет, по тайнствен начин изобразяващ главния герой. Очарован от това платно, той успява да се пренесе във времето, в което са го изпълнили. Между хората, които среща, по необходимост е художникът, който го рисува с боязън и погнуса, тъй като долавя нещо необичайно и нередно в тези бъдещи черти на лицето… Така Джеймс създава едно несравнимо завръщане в бъдното, понеже героят му, Ралф Пендръл, се пренася в XVIII в., омаян от един стар портрет, но този портрет изисква Пендръл да се е пренесъл в XVIII в., за да съществува. Причината следхожда следствието, поводът за пътуването е една от последиците на пътуването.
44
Не съм чел Чувството за миналото, но познавам достатъчния разбор на Стивън Спендър в творбата му Разрушителната стихия (с. 105–110). Джеймс бил приятел на Уелс; за тяхната връзка може да се прегледа обширният Опит в автобиографията на последния.