Абатството Нортангър

— Мистър Тилни! — възкликна тя, а в тона й имаше повече от обикновено изумление.

Той също изглеждаше смаян.

— Милостиви Боже! — продължи тя, без да обръща внимание на поздрава му. — Как се озовахте тук? Как така се качихте по тези стълби?

— Как така се качих по тези стълби — силно изненадан, повтори той. — Ами просто това е най-краткият път от конюшнята до собствената ми стая. И защо да не се кача?

Катрин се опомни, изчерви се силно и не успя повече да продума нито дума. Хенри се вглеждаше в израза на лицето й и като че ли търсеше обяснението, което устните й не отронваха. Той пристъпи към сводестия коридор.

— А може ли аз на свой ред да попитам — каза той, след като дръпна и затвори сгъваемите врати — как вие се озовахте тук? Най-малкото, което може да се каже, е, че този коридор е също толкова странен път от салона за закуска до вашата стая, колкото може би тази стълба от конюшнята до моята стая.

— Ходих — отвърна със сведен поглед Катрин — да видя стаята на майка ви.

— Стаята на моята майка! Има ли нещо необичайно там?

— Не, абсолютно нищо. Мислех, че ще се върнете чак утре.

— Когато заминавах, не очаквах, че ще ми се удаде възможност да се прибера по-рано, но преди три часа с удоволствие установих, че никаква работа не ме задържа повече там. Изглеждате бледа. Боя се, че съм ви уплашил, когато така бързо изтичах по стълбите. Вероятно не сте знаела… не сте била осведомена, че по тази стълба се идва от домакинските помещения?