Абатството Нортангър
- Автор: Остин Джейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Караджова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Абатството Нортангър». Краткое содержание книги:
Катрин ту се стряскаше от дързостта на собствените си догадки, ту се надяваше или опасяваше, че е отишла твърде далече, но бе невъзможно да ги отхвърли — доказателствата бяха прекалено явни.
Според нейните предположения онази страна от четириъгълника, в която трябваше да действа тази нощ виновникът, се намираше точно срещу страната с нейната стая, затова й хрумна, че ако наблюдава умело, би могла да зърне светлинка от лампата на генерала, процеждаща се през прозорците на долния етаж. Преди да си легне, Катрин на два пъти внимателно се промъкна от стаята си до срещуположния прозорец да види няма ли да се появи нещо. Ала навън бе пълна тъмнина и вероятно бе прекалено рано. От долу долитаха звуци, които я убеждаваха, че прислугата още не си е легнала. Катрин реши, че всякакво наблюдение преди полунощ би било напразно. Ала после, когато часовникът удари дванадесет и всичко утихне, тя реши да се прокрадне навън, ако тъмнината не я уплаши прекалено много, и да погледне още веднъж. Часовникът удари дванадесет, но Катрин от половин час спеше.
Глава двадесет и четвърта
На следващия ден не се предостави възможност за замисленото разглеждане на тайнствените стаи. Беше неделя и цялото време между сутрешната и следобедната църковна служба бе посветено по искане на генерала на разходки навън и обяд със студено месо вкъщи. А колкото и голямо да бе любопитството на Катрин, смелостта й не беше равна на желанието да броди из стаите след вечеря — нито в здрача на притъмняващото небе между шест и седем часа, нито под още по-непълноценната, макар и по-силна светлина на предателска лампа. Така че този ден не бе белязан с нищо, което да развълнува въображението й, освен гледката на много изящна скулптура в памет на мисис Тилни, издигната непосредствено пред семейната скамейка в църквата. Катрин мигновено я забеляза и погледът й дълго остана прикован в нея. Тя бе потресена до сълзи, когато прочете високопарната епитафия, в която безутешният съпруг приписваше всички възможни добродетели на жена си, за чиято скръбна участ бе допринесъл по един или друг начин.
Може би не бе толкова странно, че генералът бе в състояние да се изправи пред подобен паметник, след като го е издигнал. Ала че можеше да седи и да се владее тъй дръзко с тази скулптура пред очите му, да запазва тъй достолепния си вид, да се оглежда така смело наоколо, нещо повече, дори да се осмели да влезе в църквата, изумяваше Катрин. Не че тя не можеше да се сети за много примери за съществуването на не по-малко закоравели престъпници. Спомняше си десетки герои, затънали безвъзвратно във всевъзможни пороци, извършващи престъпление след престъпление, убиващи когото искат без никаква милост и угризения, докато накрая насилствена смърт или оттегляне в манастир слагаха край на черните им дела. Самото издигане на паметника ни най-малко не намаляваше съмненията й, че мисис Тилни не е мъртва. Дори да слезеше в семейната гробница, където се предполагаше, че почива прахът й, дори да видеше ковчега, в който той уж се пазеше, какъв смисъл би имало при тези обстоятелства? Катрин беше чела прекалено много, за да бъде напълно наясно с каква лекота можеше да се направи една восъчна фигура и да се извърши фиктивно погребение.
Следващото утро обещаваше нещо по-добро. Ранната разходка на генерала, ненавременна от всяка друга гледна точка, в случая бе добре дошла. Щом Катрин се увери, че е излязъл от къщи, веднага помоли мис Тилни да изпълни обещанието си. Елинор с готовност се съгласи, но след като тръгнаха Катрин й напомни за едно друго обещание. Затова най-напред отидоха в спалнята на мис Тилни, за да видят портрета. На него бе изобразена много хубава жена с меко и замислено изражение. Дотук очакванията на изправилата се за първи път пред него гостенката се оправдаха, но не напълно. Тя бе разчитала да види черти, израз, тен, които изцяло да приличат, да бъдат просто копие на чертите, израза, тена ако не на Хенри, то поне на Елинор. Катрин беше свикнала да мисли, че портретите винаги трябва да отразяват приликата между майки и деца. Лицето се оформяше веднъж завинаги и се предаваше от поколение на поколение. Ала сега Катрин бе принудена да се взира, сравнява и търси прилика. Независимо от този недостатък на портрета, тя го съзерцаваше с трепет и не би се откъснала от него, ако не беше другото, което я интересуваше още по-силно.