Ключът на страшния съд
- Автор: Чайковски Джим
- Серия: sigma force #6
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-042-2
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ключът на страшния съд». Краткое содержание книги:
Прочут генетик от Принстън умира в лабораторията си. В Рим археолог от Ватикана е открит мъртъв в базиликата „Св. Петър“. В Африка синът на американски сенатор е убит в лагер на Червения кръст в Гана. Тези три убийства на три континента имат ужасяваща обща черта помежду си — и трите жертви са белязани с друидски езически кръст, дамгосан в плътта им.
Необичайните убийства запращат командир Грей Пиърс и Сигма форс на лов за могъща група индустриалци, които държат в ръцете си световното производство на храни.
С помощта на две жени от миналото си, Грей бяга от убийци, екипирани с последните постижения на техниката, като в същото време събира разпръснатите късчета информация. Но за спасяването на света трябва да се плати висока цена — Пиърс трябва да жертва една от жените. Но дори и това може да се окаже недостатъчно, защото, както скоро става ясно, единственият истински път към спасението е в ключа на Страшния съд.
Ако някой имаше пълен достъп тук, това със сигурност бе Карлсен.
Монк влезе през отключената врата.
„Да видим какво крие тук Ивар“.
23:46
Пейнтър беше на пост от другата страна на улицата срещу грандхотел „Осло“. Седеше на една пейка с добър изглед към входа. Нищо чудно, че сенатор Горман бе избрал да отседне именно тук. Построен в екстравагантния стил Луи XVI, хотелът имаше осем етажа и заемаше площта между четири пресечки, а над входа се издигаше висока часовникова кула. Допълнително удобство бе, че срещу него се намираха сградите на норвежкия парламент.
Идеален избор за един американски сенатор.
И малко вероятно място за засада.
Въпреки това Пейнтър предпочиташе да не рискува. Беше тук вече цял час, облечен в дебело палто, с шапка и шал. Освен това се движеше малко приведен — и това не беше изцяло преструвка. Раната от ножа щеше да напомни за себе си веднага щом действието на обезболяващите отминеше. През последния час бе проучил всички публични части на хотела, в това число и „Лаймлайт Бар“, където Горман трябваше да срещне загадъчния информатор. Като допълнителна мярка Пейнтър бе затъкнал в колана си армейския инжекционен нож, а в кобура под мишницата му имаше малка деветмилиметрова „Берета“.
Но засега всичко беше спокойно.
Хвърли поглед към часовниковата кула. До полунощ оставаха няколко минути. „Време е шпионинът да се махне от студа“.
Стана и тръгна да пресече улицата, напълно подготвен.
Монк вече се беше обадил, а преди това Пейнтър бе провел кратък, но съдържателен разговор с Грей по сателитния телефон. Оказа се, че корпорация „Виатус“ е финансирала разкопките в Англия. Търсели нови организми, които да включат в генетичните си изследвания. Дали бяха открили нещо? Грей бе описал зловещата находка в неолитния каменен кръг — тела, погребани и запазени в блатото, пълни с някакъв вид гъба.
Дали това бе от значение?
Спомни си, че убитият генетик от Принстън бе смятал, че в образците царевица на „Виатус“ са добавени гени, които не били бактериални. Възможно ли беше да са „фунгулни“, извлечени от гъби? И ако да, защо беше цялата тази секретност и всичките тези кръвопролития, за да се скрият фактите?
Засега остави тези въпроси. Трябваше да се съсредоточи върху належащата работа. Влезе във фоайето и се огледа. Сравни лицата на служителите с онези от предишното си влизане, за да се увери, че сред тях няма новодошли.
Удовлетворен, тръгна към бара. „Лаймлайт“ бе тъмен, с богата ламперия, осветен единствено от сиянието на фенерите по стените. Клубните кресла и дивани в червена кожа разделяха пространството. Долавяше се миризма на пури.
В този късен час в заведението имаше малко посетители. Не бе трудно да забележи сенатор Горман на бара. Особено със седящия до него едър мъж, чийто костюм бе твърде тесен за туловището му. Съвсем спокойно би могъл да изпише на челото си „бодигард“. Телохранителят седеше с гръб към бара и без никаква дискретност оглеждаше посетителите за евентуална заплаха.
Пейнтър ги наблюдаваше с крайчеца на окото си. Мина между креслата и се настани в едно сепаре недалеч от изхода. Една сервитьорка взе поръчката му.
„А сега да видим кой ще се появи — ако изобщо се появи“.
Не се наложи да чака дълго.
Влезе мъж, облечен в тежко, дълго до глезените палто. Огледа бара, след което погледът му се спря върху сенатора. Пейнтър с изненада откри, че го е виждал и преди, след края на официалния обяд. Оплакваше се на съпрезидента на Римския клуб.
Напрегна се да се сети името му.
„Нещо като Антъни“.
Възпроизведе разговора наум.
„Не… Антонио“.
Новодошлият забеляза сенатора и на лицето му цъфна доволна усмивка. Явно това бе техният човек. От по-ранния разговор бе ясно, че този човек не изгаря от любов към Карлсен. Усмивката на Антонио изчезна, когато забеляза и бодигарда. Инструкциите бяха сенаторът да дойде сам. Антонио се поколеба.
Време беше да се действа.
Пейнтър плавно се измъкна от сепарето и тръгна към Антонио. Сграбчи го за лакътя с едната си ръка и го смушка с пистолета в ребрата. Усмивката не слезе от лицето му.
— Да поговорим.