Под напрежение

— Не съм.

— Ще ви спестя всички клишета. Нещо повече. Всичко ще ви спестя. Знам как гледат на мен хората: безсърдечният баща, съгласил се да го купят срещу свободата на убиеца на дъщеря му.

— А случаят не беше ли точно такъв?

— Понякога се налага да обичаш детето си насаме. А друг път — и да го жалиш насаме.

Понеже Майрън не беше сигурен в смисъла на думите му, предпочете да замълчи.

— Хапвайте от сладоледа — подсети го Карл, — иначе Кимбърли ще забележи. Това момиче и на тила си има очи.

Майрън взе лъжичката и опита сметаната с първия пласт, който бе някаква комбинация от курабийки и сметана. Манна небесна.

— Харесва ли ви?

— Манна — рече Майрън.

Карл пак се усмихна, но без никаква радост.

— „Размразителят“ е изобретение на Кимбърли.

— Жив гений.

— Добра дъщеря е тя. И обожава сладкарницата. С Алиста обаче сбърках. Няма втори път да допусна същата грешка.

— Това ли точно казахте и на Сузи?

— Отчасти. Исках да й обясня тогавашното ми положение.

— А именно?

— Алиста страшно харесваше „Хорс Пауър“. И като всяка друга тийнейджърка беше луднала по Гейбриъл Уайър. — Нещо премина през лицето му. Загледа се настрани, загубил се в мислите си. — Наближаваше шестнайсетият й рожден ден. Нямах пари да й организирам голямо парти, но чух, че „Хорс Пауър“ щели да имат концерт в „Мадисън Скуеър Гардън“. Предполагам, че концертите им не бяха много на често — не се интересувах кой знае колко от тях — но се сетих, че в сутерена на универсалния магазин „Маршъл“ на шосе номер 4 има билетна каса. Така че една сутрин се вдигнах още в пет и се наредих на опашката. Нямате представа колко неловко се чувствах. Жива душа нямаше на повече от трийсет, а аз кисна там цели два часа, само и само да се сдобия с билети за концерта. Когато ми дойде редът, жената почна да пише нещо на компютъра, после каза, че билетите са свършили. Но изведнъж рече: „Я чакайте. Май са останали точно два“. Никога нищо не съм купувал с такава радост през живота си. Пръстът на съдбата, един вид. Сякаш е било писано да се случи.

Майрън кимна колкото се може по-неангажирано.

— Прибирам се аз значи у дома, но рожденият ден на Алиста е чак след седмица, така че се налага да изчакам. Но все пак споделям с Кимбърли. И двамата ще умрем от нетърпение. Билетите буквално прогарят дупка в джоба ми. Изпитвали ли сте някога подобно чувство? Да купите нещо за някого и да нямате търпение да му го дадете?

— Естествено — промълви Майрън.

— Та и ние така с Кимбърли. В крайна сметка отиваме с колата до гимназията на Алиста. Паркираме, изнасям Кимбърли, слагам я в инвалидния стол. Алиста излиза след часовете, а ние сме се захилили като котараци, дето току-що са изяли канарчето. Алиста ни прави някаква тийнейджърска физиономия и пита „Какво има?“, а аз само й показвам билетите, при което Алиста — тук спря, а светът му се върна назад през годините… — само изпищя, метна ми се на врата и така ме стисна…