Пътеки към утрото
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Legacy of the Drow #4
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 9547611739
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътеки към утрото». Краткое содержание книги:
Пътешествията на мрачния елф Дризт До’Урден го отвеждат отново към невероятно опасни и вълнуващи приключения. Пътят му сякаш няма край. Но най-дългото пътуване, към истинския му дом като че ли е на път да завърши — въпреки силите на злото, въпреки демоните и омразата и заради истинските приятели.
Кадърли кимна — в думите на елфа имаше логика, ала къде беше неговото място във всичко това?
— Предполагам, че е йоклола — продължи Дризт. — Създание от Бездната.
— И искаш да използвам уменията си, за да се уверим в това — досети се свещеникът. — Може би дори да я повикам тук, за да се споразумеете или да се биете за душата на баща ти?
— Разбирам, че може би искам прекалено много — отвърна Дризт. — Йоклолите са твърде могъщи…
— Много отдавна се научих да не се боя от злото — увери го Кадърли.
— Имаме злато — обади се и Дюдермонт, готов да плати всяка цена… а тя, сигурен бе капитанът, сигурно щеше да е доста висока.
Скиталецът обаче не мислеше така. За краткото време, прекарано в храма, бе успял да прозре в сърцето на Кадърли достатъчно, за да е сигурен, че той няма да приеме нито злато, нито каквото и да е друго заплащане за услугата. И затова простичкият отговор, дошъл миг по-късно от свещеника, изобщо не го изненада:
— И най-голямото усилие си струва, когато трябва да се спаси нечия душа.
Глава 14
Магии
— Къде е Дюдермонт? — попита Кати-Бри, когато Харкъл нахълта в малката стаичка, в която тя и Дризт бяха седнали да помислят.
— А, тук някъде беше — разсеяно отвърна магьосникът.
Единствените два стола в стаята бяха сложени срещу голям прозорец, през който се виждаха величествените Снежни планини. Дризт и Кати-Бри се бяха настанили в тях, обърнати наполовина един към друг, наполовина към красивия изглед. Скиталецът се облягаше назад, подпрял крака на перваза. Харкъл ги погледа миг-два, сякаш се чудеше какво прави тук, после решително мина между тях и като даде знак на Дризт да си свали краката, приседна на перваза.
— О, разположи се удобно — сарказмът в гласа на Кати-Бри бе повече от очевиден… поне за елфа, тъй като Харкъл само се усмихна отнесено.
— За стихотворението говорехте, нали? — започна той направо и отчасти беше прав — двамата приятели обсъждаха колкото вестта, че Бруенор е напуснал Митрил Хол, толкова и думите на сляпата вещица. — Разбира се, че за него — отвърна си сам магьосникът. — И именно затова съм тук.
— Да не би да разгада някой от стиховете? — попита елфът, без да храни особени надежди.
Да, той харесваше Харкъл, но отдавна бе разбрал, че не бива да очаква прекалено много от него, защото като всички от харпъловия род, и той бе напълно непредсказуем — понякога (както при битката за Митрил Хол) можеше да бъде много полезен, ала друг път по-скоро пречеше, отколкото помагаше.
Магьосникът усети съмнението на Дризт и изведнъж го изпълни желание да се докаже пред приятелите си, да сподели всичко, което бе научил с помощта на омагьосания дневник, да изрецитира стихотворението дума по дума, точно както вещицата го бе казала. Все пак опасенията какво може да се случи, ако премине границите на магията, надделяха и той успя да се въздържи.
— Според нас е Баенре — обади се Кати-Бри. — Е, всъщност матроната, която е заела престола на дома, разбира се. „Даден от Лолт и от Лолт върнат“, така каза старицата, а на кого другиго би дала подобен дар Кралицата на паяците?
Харкъл кимна, оставяйки Дризт да подхване мисълта на младата жена, макар да виждаше, че са на грешен път.
— Кати-Бри смята, че е някой от дома Баенре, — рече скиталецът, — но вещицата говореше за Бездната и на мен ми се струва по-вероятно да става въпрос за някоя от нежните слугини.
Харкъл отново прехапа устни и кимна неубедително.
— Кадърли ще повика обитател на Бездната (зло духче или нещо подобно), за да се опита да научи някакво име — обясни младата жена.
— Боя се обаче, че пътят ще ме… — започна Дризт, но не успя да довърши.
— Ще ни — поправи го Кати-Бри толкова твърдо, че той се видя принуден да отстъпи.
— Боя се, че пътят отново ще ни отведе в Мензоберанзан — мрачно въздъхна той.
Очевидно бе, че не иска да се връща в града на своите събратя, ала също толкова очевидно бе, че за да спаси онези, които обича, е готов на всичко, дори и да отиде в онова прокълнато място.