Можеш ли да пазиш тайна?
- Автор: Уикхем Маделин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Можеш ли да пазиш тайна?». Краткое содержание книги:
— О, добре — навежда глава Конър, а по лицето му се изписва дори още по-обиден и наранен израз. — Ясно. Схванах намека ти.
Със затаен дъх го гледам как затваря портичката зад гърба си и бавно поема надолу по улицата. Продължавай да вървиш!… Не спирай!…
В мига, в който Конър свива зад ъгъла, в другия край на улицата се появява колата на Джак.
— Боже мили? — възкликва Лиси, като я вижда. — За малко да…
— Млъквай! — прекъсвам я и се отпускам тежко на стъпалата пред входа. — О, Лиси, не мога да се справям с цялата тази история.
Цялата треперя от нервно напрежение. Имам нужда да пийна нещо. А на всичкото отгоре изведнъж си давам сметка, че сьм гримирала само едното си око.
Сребристата лимузина спира пред къщата, униформеният шофьор излиза, отваря задната врата и отвътре се появява Джак.
— Здрасти! — поздравява ме той леко стреснато, като ме вижда. — Да не съм закъснял?
— Не! Аз само… хм… си седя тук. Нали разбираш, любувам се на… гледката. — Махвам с ръка към улицата и едва сега забелязвам, че точно пред къщата отсреща някакъв мъж с огромно шкембе сменя колелото на караваната си. Прелестна гледка, няма що. — Както и да е. Аз всъщност още не съм готова. Ще влезеш ли за минутка?
— Ами добре — приема Джак с усмивка. — Много мило, че ме каниш.
— И отпрати колата си! — добавям припряно. — Нали щеше да бъдеш без нея!
— Е, не предполагах, че ще седиш на улицата и че ще ме видиш — усмихва ми се Джак. — Както и да е. Даниел, това е всичко за тази вечер — кимва той на шофьора си. — От този момент съм изцяло в ръцете на дамата.
— Това е Лиси, съквартирантката ми — запознавам ги аз, докато шофьорът сяда зад волана и потегля. — А това е Джак.
— Здрасти — усмихва се Лиси смутено и двамата се ръкуват.
Тръгваме нагоре по стълбите към апартамента. Изведнъж си давам сметка колко са тесни. И забелязвам, че боята по стените се лющи, а от мокета, с който са застлани, лъха на зеле. Джак сигурно живее в някое огромно и добре поддържано имение. И там стълбите вероятно са мраморни или нещо подобно.
Добре де, какво от това? Не може всички да имаме мраморни стълби, нали така?
Както и да е. Пък и сигурно е отвратително да имаш такива стълби в дома си. Мраморът излъчва студенина. И се вдига шум, като се ходи по него. И навярно човек непрекъснато се подхлъзва по стъпалата и може да се потроши. И… и… А, да! И сигурно лесно се напуква и троши. И…
— Ема, ще предложа на Джак нещо за пиене, докато се приготвиш — подхвърля Лиси с усмивка, чието значение разтълкувам като „Готин е!“.
— Благодаря — отговарям и й хвърлям поглед в смисъл „Да, нали?“.
Втурвам се в стаята си и припряно се заемам да довърша грима си.
След няколко секунди чувам деликатно почукване на вратата.
— Влизай! — извиквам, като очаквам да е Лиси.
Но на прага се появява Джак, носейки две чаши. По цвета познавам, че в едната има сладко шери, а в другата — уиски.
— О, благодаря! — поглеждам го мило. — Добре ще ми дойде.
— Няма да влизам — подхвърля той тактично.
— Не, не, няма проблем. Влизай и сядай.
Махвам с ръка към леглото, но в същата секунда виждам, че то е затрупано с дрехи. А върху столчето пред тоалетката ми има голяма и раздърпана купчина модни списания. По дяволите, трябваше да се сетя да пооправя малко стаята си.
— Предпочитам да постоя — отговаря Джак с лека усмивка. Отпива от уискито си и оглежда любопитно наоколо. — Значи това е твоята стая. Твоят интимен свят.
— Аха — изчервявам се леко, като свалям капачката на червилото си. — Малко е поразхвърляно…
— Много е приятна. Излъчва… домашен уют.
Забелязвам, че хвърля поглед към купчината обувки в ъгъла, към висящата от полилея пъстра пластмасова рибка, към огледалото, в чиито ъгли са преметнати няколко шалчета и коланчета, към новата ми пола, която виси на закачалка върху открехнатата вратичка на гардероба.
— „Онкологични изследвания“? — пита той озадачено, прочитайки етикета на полата ми. — Какво…
— Това е магазин — прекъсвам го аз донякъде предизвикателно. — За дрехи втора употреба.
— Аха — кимва той с тактично разбиране. — Красива кувертюра — добавя Джак с лека усмивка, като кимва към леглото ми, където между струпаните дрехи надничат щамповани шарени зайчета, мечета, котета и други животинки.
— Това е иронично — подхвърлям припряно. — Ъъъ… иронично послание, искам да кажа.
Адски неудобно! Трябваше да се сетя да покрия леглото си с нещо друго. Така де, с някоя по-изтънчена кувертюра.
Забелязвам, че Джак е втренчил невярващ поглед в отвореното чекмедже на тоалетката ми, претъпкано с гримове.