Братството
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Орденът на асасините (Assassin's Creed) #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-128-3
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Братството». Краткое содержание книги:
Рим е под властта на коварния род на Борджиите. Някога могъщ, сега градът е в разруха, потънал в кръв, политически интриги и религиозни вражди. Чезаре Борджия, по-подъл и опасен от баща си — Папата, няма да се спре пред нищо, за да покори цяла Италия…
Само един човек може да освободи хората от неговата тирания — Ецио Аудиторе. Но в тази битка той няма да е сам. Зад него ще застане Братството на асасините.
Вторият роман на Оливър Боудън по култовата серия компютърни игри Assassin’s Creed ни отвежда на епично пътешествие из мистериозния свят на най-смелите бойци — безпощадните асасини.
Assassin’s Creed: Brotherhood е един от най-значимите и дългоочаквани проекти за 2010 г. и е носител на наградата „Най-добра екшън игра“.
— Кога стана?
Тя се подсмихна.
— Пропусна на косъм веселбата.
Той също се усмихна.
— Не съм ви бил необходим. Сестра ми знае как да размахва нож.
— И съм готова пак да го направя.
— Говориш като истински Аудиторе. Прости ми.
— Трябваше да ме изпиташ.
— Исках да те защитя.
— Както виждаш, умея да се грижа за себе си.
— Виждам.
Клаудия пусна оръжията и посочи ковчежетата.
— Достатъчна ли ти е лихвата?
— Надигра ме напълно. Възхитен съм.
— Добре.
Тогава направиха това, за което мечтаеха от пет минути — хвърлиха се в прегръдките си.
— Браво! — каза Мария, застанала до тях. — Радвам се, че най-сетне се вразумихте.
35
— Ецио!
Не очакваше да чуе отново познатия глас. Не толкова скоро. Най-песимистичното му „аз“ не очакваше да го чуе изобщо. Въпреки това се зарадва на бележката, оставена на остров Тибър, с покана за среща. Отби се на уреченото място на път за „Спящата лисица“ — седалището на Гилдията на крадците в Рим.
Озърна се, но не видя никого. Улиците пустееха; нямаше дори войници на Борджия, понеже се намираше в район, където властваха хората на Лисицата.
— Леонардо?
— Тук съм!
Гласът долиташе от тъмен безистен.
Ецио тръгна към него и Леонардо го дръпна в сенките.
— Проследиха ли те?
— Не.
— Слава Богу! Обливах се в студена пот.
— А теб?
— Не. Моят приятел, месер Салаи, ми пази гърба. Доверявам му се напълно.
— Твоят приятел?
— Много сме близки.
— Внимавай, Лео, слабостта ти към младите мъже може да се окаже пробойна в бронята ти.
— Сантиментален съм, но не съм глупак. Идвай!
Леонардо се озърна наляво и надясно и дръпна Ецио на улицата. След няколко метра сви в тясна алея, виеща се между сгради без прозорци и безлични стени. След около двеста метра стигнаха кръстовище с още три подобни алеи. Леонардо пое по лявата и след още няколко крачки застанаха пред ниска тясна врата, боядисана в тъмнозелено. Той я отключи. Едва се промъкнаха през входа, но после се озоваха в просторна зала със сводест таван. Естествена светлина озаряваше помещението откъм прозорците, разположени високо на стените. Беше пълно с работни плотове, осеяни с какво ли не — стативи, животински скелети, прашни книги, географски карти, редки и ценни като всички карти — и като колекцията на асасинското братство в Монтериджони, която в невежеството си Борджиите бяха унищожили с топовете си и следователно също не можеха да извлекат полза от тях. Навсякъде се валяха писалки, моливи, четки, бои, купчини документи и чертежи, окачени по стените. Накратко — характерният, познат и някак успокоителен хаос на Леонардовите ателиета, независимо къде се намираха.
— Това е моето място — гордо обяви Леонардо. — Възможно най-далеч от официалната ми работилница край Кастел Сант’Анджело. Тук идвам само аз. И Салаи, разбира се.
— Не те ли държат под око?
— Следяха ме известно време, но умея да предразполагам хората, когато ми е угодно, и те се смилиха. Наех това ателие от кардинала на Сан Пиетро ин Винколи. Той не е от бъбривите и не е приятел на Борджия.
— Реши да се презастраховаш?
— Ецио, приятелю, нищо, нищичко не ти убягва. А сега да се залавяме за работа. Не знам какво мога да ти предложа… Някъде сигурно има бутилка вино…
— Остави, не се безпокой. Просто ми кажи защо ме извика.
Леонардо застана пред една от масите в дясната част на ателието и извади дълъг, облицован с кожа сандък.
— Ето! — оповести гордо той и го отвори.
Сандъкът беше тапициран с пурпурно кадифе.
— Идея на Салаи, Бог да го благослови! — обясни Леонардо.
Сандъкът съдържаше съвършени копия на изгубените оръжия от Кодекса: щита, предпазващ лявата ръка, пистолета, двуострата кама и отровното острие.
— Щитът се оказа най-голям проблем — продължи Леонардо. — Затрудних се да открия съответствие на онзи необикновен метал. Съдейки по разказа ти за инцидента, при който си изгубил оригиналите, сигурно е оцелял. Ако успееш да си го вземеш…
— И да е оцелял, навярно е погребан под няколко тона каменни отломки — каза Ецио. — Все едно е на морското дъно. — Надяна щита. Беше малко по-тежък от предишния, но щеше да му служи добре. — Не знам как да ти благодаря.