Голямата игра

— Не, няма да станеш спец по нефта! — рече Гоша сред всеобщия смях. — За пръв път ли летиш за Тюмен?

— Бях вече — отговори Володя. — Наскоро ходих там.

— Вижда се, че са те посрещнали лошо — каза Гоша и се намръщи. — При нас гостоприемството е на висота.

— Пристигнах с обикновен полет — започна да обяснява Володя. — Никой не ме е посрещал…

— Нашите ченгета са си такива — продължаваше да се въси Гоша. — Само че защо не съм чул нито дума по въпроса?

— Не бях по вашето дело — каза Володя и кой знае защо това се хареса на околните.

— А сега може би си по нашето?

— Затвори я тая уста — произнесе сърдито Гоша. — Умници, да ви таковам… Сега можеш ли да ми кажеш за какъв дявол си идвал от Москва, като там си имаме достатъчно ченгета?

— Сам казахте, че мога да не отговарям — рече Володя, като гледаше подарената шапка. — Следствена тайна.

— Зависи от кого! — възкликна някой от присъстващите.

— Конопе, потрай — свъси вежди Гоша. — Човекът няма право да говори… Не мога да го карам насила. Като съм му подарил шапката, да не би да ми е длъжник до гроб… Аз, Вова — той сложи ръка върху рамото на Володя, — да ти кажа, вече толкова от вашите съм купил и прекупил с парцалите, че ми стана скучно. Ама сте продажен народ! Гледам го някой, както сега гледам теб, и си мисля: да го купя ли или не? Засега май няма нужда. Или все пак да го купя? Може да ми послужи в стопанството…

Пътниците пак зацвилиха, започнаха да се тупат по краката и да клатят глави. Имаше нещо злобно в този неистов смях.

Господарят обаче не се смееше, стоеше като вкаменен и в очите му продължаваше да има тъга.

— Значи не си тръгнал за мен? — попита той Фрязин, когато смехът утихна. — Щото ето ме, връзвай ме, ако ти трябвам.

Володя вдигна рамене, усмихна се и реши да произнесе тост. Протегна чашата си на Гоша.

— Охо! — смая се той. — Започва да ти харесва, ще влезеш ли във форма?

— Вие всички — започна Володя, като се запъваше, — искам да мисля, че всички сте много добри хора…

Той чувстваше, че не говори това, което трябва. Но не можеше да не каже, че на всички, които е срещал и среща независимо къде, желае само едно — да не ги вижда в кабинета си като следствени…

— А защо да се срещаме в твоя кабинет — попита Гоша, — като сме толкова добри?

— И аз това исках да кажа — намръщи се Володя. — Но ме прекъснахте. Не искам да виждам никого от вас в кабинета си на разпит…

— Ще се постараем — измърмори Русих-старши. — Ще се постараем, не се коси.

— Или ще се откупим! — извика Русих-младши през всеобщия кикот.

— Видя ли, Конопе, а не искаше да го вземаме! — обади се някой от полутъмния край на салона. — Да си направим малко весело, няма да си играем на шикалки я!